„Ти си любовта на моя живот, която дава желанието да се радвам на всяка минута щастие с теб. Няма да позволя нашето щастие да премине в полумрака на тежка раздяла. С радост искам да ти предложа този малък диамант, който ще скрепи годежа ни и ще направи щастието ни вечно.

Виждам как в очите ти блестят звезди, отразени от чувствата на нашето приятелство. Те са вечни, звездите и любовта, които спомагат за този химичен обмен в който ще вплетем нашите устни в една дълга жадувана целувка. Един ден, когато остарееш, и си спомниш с тъга тези ценни моменти ... може би няколко сълзи, като мъниста или откъснати перли от мида ще се появят на ъгъла на очите ти. Ти ме обичаш! Аз те обичам, имаме толкова много обич, която можем да дадем на всички около нас. Толкова много въпроси ... Толкова много емоции... Ти ме обичаш ... Независимо от това, кой и как може да решава какво е най-доброто за нас искам да бъдем заедно и да изразим чувствата си през целия този наш живот... Не искам нищо повече от това, освен да ми дадеш любовта си, така както аз ще ти дам своята. Животът ни никога няма да бъде същият защото, пред нас е огряна светлината и топлината на нашите чувства. Нежно докосвам косите ти, а ти искаш да избягаме далеч от всички злини за да спасим нашите чувства. Обичам те, ти си моята любов. Просто: Обичам те.” /Р. Алексиев – 12 август 1996г/.

Когато започнах да преписвам този текст от един раздърпан тефтер, неизбежно изплуваха спомените за времето преди 17 години, когато трябваше да обясня чувствата си на моята любима, на моята приятелка, по-късно моята съпруга. Спомням си думите, което баба казваше приживе: „Когато те удари горния, ще видиш долния!”.

Дълго не разбирах тези нейни думи, а те са прости, обвити с много мисъл. Когато човек е влюбен, попада директно в страната на "чудесата". Тогава е способен на всякакви жертви и поведения. Причината е в това, че това е нещо нормално и биологически правилно. Мъжкият доминира над женската, има прелюдия от чувства и ласки, докато всеки постигне своята цел. Но когато говорим за любовта и нейните състояния трудно могат да бъдат подбрани изразни средства с които, ние обикновените хора, можем да се изразим. За любовта е изписано много. Това е най-коментираното чувство, най-силното преживяване на всички живи същества.

За любовта има безброй песни, стихове и какво ли не. Заради любовта има много жертви, много убийства и разочарования. Какво всъщност мога да предложа още в целия този колорит. Едва ли мога да кажа нещо по-различно от всичко казано. Затова реших да си позволя друг тип отговор на това, какво е любовта за хората, които живеят заедно и за тези, които нямат брак. Една тема, която ме вълнува отдавна, защото имам доста приятели, които имат подобно съжителство. До тук добре, остава да обясним подобна връзка на онези традиционалисти, които заклеймяват всичко онова, което е различно от техните представи.

Всичко е далеч по-просто, отколкото драматичния тип /Пернишка трагедия/ с възклицания и разсъждения  които, всички съвременни млади и не млади хора биват засипани, защото решили да сключат съвместно съжителство. Понякога една такава връзка е далеч по-силна, отколкото подписа пред длъжностното лице. В тази връзка, отдавна престанах да живея с представата си, че двама души непременно трябва да имат сключен граждански брак.

Времената се променят и патриархалните порядки постепенно отстъпват място на съвременните методи и начини за съвместен живот. Малко са традиционалистите, които биха жертвали пари и време за да могат да правят онези умопомрачителни сбирки на традиционната българска сватба в заводския стол, мощен оркестър, пищна певица и цялата луда орда и метани от български традиции с нанизи на двадесетолевки, сервизи, потници, ризи, кърпи и други потребни и непотребни предмети за едно младо семейство. Времето минава неусетно, хората остаряват, сватбеното преживяване отминава, както и спомена от онези непреходни думи: "Ти мене уважаваш ли ме?"

Отминават и първите нежни любовни трепети. Дните стават скучни и сиви. Рано или късно настъпва дългоочакваната криза в семейното огнище, респективно – съжителството на двама влюбени. Изникват въпроси, проблеми и постепенно настъпва криза в милите семейни отношения? Кой ще се погрижи за тези хора, които имат лични проблеми в ежедневието си? По стара българска традиция това е семейството, а историята е свидетел на безброй семейни войни и разправии. Или иначе казано, „когато любовта се изпари през комина, бедността влиза през вратата”...

В наши дни все повече семейни двойки прибягват до услугите на психолог, психиатър. Но, българското семейство не е научено, че трябва да споделя проблемите си пред някой и той да ги напътства в цялото това разединение. Дори и пред семейството!

Защо?

Причината е проста, характерът на хората е типичен за този географски район и българинът не допуска вмешателство от личен характер в неговия личен живот. Защото в очите на другите на „масата”, това означава слабост или позор. Или още по-лошият вариант един показател, който е все още ръководен – общественото мнение. Именно то съсипва живота на много семейни двойки. Българинът не може и не иска да бъде изслушан, защото типичното обяснение е винаги излиза от формата на личния егоцентризъм – Ти мен не ме учи! Аз си знам! Е, когато толкова всички знаят, и са способни, защо има бум на разводи, изоставени деца, раздели, сълзи и ...?

За да намеря отговорите на всичко това реших, че трябва да съм наясно с едно: Какво наистина представлява една влюбена двойка? Отговорът е веднага „скован”: Това са двама души, които са способни да преминат през определен етап, емоционална сцена, и лице в лице да откриват, да остават подвластни на чувства, емоции, преживявания напълно различни от заобикалящите ги хора.

Има двойки, за които хармонията често пъти се превръща в непреодолими различия, преминаване в състояния в които, признаването на различията и желанията, както и грешките далеч не са по-различни от собствените им емоционални и егоистични желания. Донякъде това е допустимо отклонение, но тази разлика няма да направи по-хармонични отношенията в семейството ...

Следва продължение...