"Ако прекалено дълго се взираш в Бездната, тя започва да се взира в теб." Спомням си тази реплика от един филм. Дълго време мислех върху значението на думата отчаяние.

Не знам дали има някакво точно определение или е просто израз на безсилие и безнадеждност но при всички положения заема някакво място в диапазона на човешките емоции, които изразяват степен на състояние.

Сигурно има много определения и значения, както и тълкувания от различни психолози но истината за мен е една и в даден момент човек или намира сили да запази принципите си, или се предава и решава, че целите оправдават средствата и… в последствие минава всякакви граници на човечност и идва най-страшното. Когато връщане назад няма, веднъж изгубили образ и подобие можете да се „гордеете” с маската на вашата тъмна страна.

Дали наистина има такава? Много често съм си мислил, какво точно означава това определение, така, че да намеря и да открия истината без да стигам до дъното. Може би е необходимо, защото човек е устроен така, че когато постигне голям успех бързо се самозабравя. Именно едно такова падение е необходимо за да съумее да се оттласне и да започне да се издига наново.

Точно поради тази причина намирам връзка и значение между това да открием в тъмната страна интензитета на стимула и скритите качества – толкова познати, че понякога самите ние не можем да познаем. Тази градивна система на падение и издигане протича винаги болезнено, особено след първоначалния шок и осъзнаване, когато разбираш, че никога не си застрахован да повториш подобни грешки. Единствено за да не можеш да избегнеш повторното докосване не дъното.

В този ред на мисли си задавам въпроса – необходимо ли е в отчаянието, за да търсим по-дълбоко в себе си съвършенството или  други непознати качества?

В когато пиша тези разсъждения не мога да не бъда честен пред себе си и пред всички вас, ако ви кажа, че отчаянието ме е спохождало често. Имал съм трудни моменти когато бях лишен от импулс за действие, а бездействието е неприсъщо на моята природа. Така, че когато се появяваше отчаянието винаги премислях нещата бързо и  така, че да ме напуснат тъжните мисли и отново да копнея за щастие и любов. Всеки знае, че когато съществуват тези кратки моменти на безсилие открива неподозирани мисли и чувства. Това е нормална човешка природа. Може би?

В представите ми подсъзнанието е един огромен океан, а съзнанието – неговата повърхност, върху която продължаваме да съществуваме. Това е малка сладникава картина в която всички се обичат и любуват на слънцето, отвсякъде блика любов и розови бонбони и захарен памук. Водата в морето е прозрачна и плуват златни рибки, над нежните вълни подскачат весели делфинчета, а на дъното и под дъното на тази блудкава красота има незнайни форми на живот. Страшни форми на живот.

Място от където изплува отчаянието и неговите производни проявления. Мисля си, че повечето от нас дават повече шанс на моментите на отчаяние и се впускат в неподозирани подробности около тъмната част, т.е. другата страна на луната. Преди се стараех да се преборя с тези състояния на духа. Истината е категорична: Не мога! Най-зловещата част от всичко е тогава, когато трябва да  анализирам емоциите на заобикалящите ме хора.

Толкова неприятни моменти и действия откривам в тях, колкото е неописуемо отчаянието при загубата на близък човек. Тъжна е тази картина, когато виждаш промяната на любими хора. В този случай намирам, че състоянието на отчаянието е полезно. То ни позволява да открием и разберем до известна степен тъмната страна на човешката мисъл. Някои наричат това – встъпление или прелюдия, нещо като първа стъпка към осветление в тъмнината.

Днес, отчаянието се е настанило трайно в съвременния бит на българина. Откривам толкова много мъка и мракобесие в ежедневието на сънародниците ми, които живеят зад граница. Основното от което се нуждаят повечето от тях е вяра и духовност.  Но това е трудно за обяснение, камо ли за разбиране? Въпреки, че е част от спасението от вечната и безславна политическа и икономическа война, която единствено мачка и мачка онеправдания и беден човек.

Някога българина е намирал спасение в църквата, където е намирал всичко онова от което е имал нужда и е вярвал: любов и вяра, които българските просветители и духовници са раздавали, а не проповядвали, както правят сега.

Моля се за този народ и вярвам, че един ден ще се събуди живия и силен български дух. В заключение ще кажа:

„Оцелявали сме и пак ще оцелеем, въпросът е на каква цена?”