В дни като този не ми се обича и не ми се усмихва, въобще даже не ми е до хубости. В дни като този  съм просто един звяр, който може да се заяжда и да търси причини в другите...

без да виждам наоколо, че нещата имат други измерения и хората може би са станали по-добри.

Понякога ми казват, че съм истинска природна стихия.  Човек, който среща трудности и се преборва с лекота. Изниквали са всякакъв тип прегради  в иначе още по-трудното ми ежедневие, но живота ме е научил, че за истината трябва да се бориш, както и за правото на живот.

Днес  научих новина, която ме накара да се замисля сериозно. Първо защото едни стари мои и наши „приятели” изпаднали в немилост и леко фалирали или греша, ако не е така моля да ме извинят. И, че истината е тази, макар и с нескрита злоба да заявя,  заслужиха си края. Никой не е заменим, никой не е вечен.

Прочетох няколко коментара относно това събитие, съсипало надеждите на много хора и автори, които са изтрити от лицето на литературния  и репортерския фронт. Сигурно веднага ще трябва да заявя, че трудностите никога не идват сами, а влачат след себе си, като при порой много тиня, кал, мръсотия и каквото още се сетите. Но нейсе, казваш си умряла работа и повече не коментираш. Привлекателното в цялата тази история е това, че не ме е обзела някаква некрофилия по отношение на умрели идеи и умрелите амбиции на някой, който събира хора около себе си, изцежда ги до последна капка творческо вдъхновение и когато трябва да бъде заплатен даден труд, в случая се касаеше за интелектуална собственост  идеите  изведнъж умряха…

Логично е, че след като дадена идея може да се роди, то това означава ли, че смъртта и я прави свободна и може друг да я използва? Едва ли се касае за това? Но свободната идея се освобождава от отговорност  и разни други "морални" измерения в лицето на всякакви лицемери могат да извършват измервания в сферата на негативността.

Да, днес просто не ми е ден и едва ли ще напиша нещо смислено, но пък поне съм щастлив, че имам все още тази възможност да правя това, което най-много ми харесва, а именно да изразявам мнение, чувства и да създадавам нови контакти и идеи чрез които, да постигам развитие.

Дълго ще се взирам в празното бяло поле, на което исках да излея гнева си, по адрес на тези хора, които преди време ми вгорчиха живота, но разума ми казва друго. Преди да пристъпиш към действие, просто брой до десет и хоп, изведнъж осъзнах и констатирах, че ще е още по-непосилна задача ако накараш, провокираш или признаеш  нечия неспособност или слабост в този момент.

Да потърсиш откровеност, която изисква и усилия, които няма как да бъдат наречени и определени като успешни ходове. Възнаграждението в линейния свят на позитивизма е малко отвлечено понятие и да не кажа, е истинска утопия. Странното е, че всеки чул новината от падението на тези наши „приятели” е във възторг.

Може би в началото мислите ме направиха лековерен, но в последствие осъзнах и усетих, че когато някой е изпаднал в така наречена негативна теология, т.е. поставил ме пред място, от което могат да изкочат неподозирани изпитания, то тогава въпросите и отговорите няма да дадат чрез негативизъм или свобода от която всички се нуждаят.

Ако трябва да вмъкна реплика, тя няма да е нещо по-различна от старото клише в което се казва, че „за мъртвите или добро или нищо”… Остава обаче открит въпроса, свободата на изказ и новото легитимиране на автори желаещи да творят няма ли да наджапат в тресавището на собственото си отрицание и опасността от негативизъм да се превърне в някакъв нов литературен жанр.  Нещо, което напоследък е често явление.

Всеки копютър притежава,  своите боклуджийски кофи, както и всяка къща във всеки град.  Този тип кофи за буклук, създават идеята за гробища на идеи, къдито всеки може да складира и то безплатно думи, думи, думи… и преди всичко опит за създаване на по-различен модел на взаимоотношения и споделяне. Винаги съм казвал, че комуникацията и диалога между хората, са в основата на това да усещаш   съпричастност и симпатия/антипатия - където понятия като здрава работа, полза, успех, изкуство, признание са просто извън полезрението на обикновения творец. Понякога обаче такива места вонят и страхът от загуба на индивидуалност, с лишаването от "авторство" или неговото несъществуване, неповдигнато като въпрос, просто не съществува.

И все пак боли!