В съвременния свят ненавиждам две неща: когато курви пеят за любовта и когато политици демонстративно посещават църква. Понеже не съм специалист  областта на разсъжденията, ще се опитам с прости думи да изразя това, което усещам, възприемам и намирам за логично. Това е лично мнение и няма за цел да убеждавам някого в нещо което не може да бъде убеден. Какво означава да имаш вяра и да свеждаш нещата от ежедневието до изконните човешки ценности, като добронамереност, справедливост, честност.

Как мислите, преобладават ли тези качества в многоликия и жалък живот, който ни обгръща всеки ден с грижи, тревоги и проблеми? Къде изчезнаха приоритетите в българското семейство, които имаха за цел да възпитава децата ни с вяра в утрешния ден, да обичат живота, любовта и доброто.

За съжаление днешните младежи притежават и се кланят на други приоритети – власт, почести, славолюбие, старческа ревност и злоба, корист, завист, твърдоглавие, мракобесничество. Преди години, когато бях студент все още вярвах истински в ценностите на българското образование и това, как то ми дава криле да възпитавам децата и подрастващите в хармония и справедливост. Никога не съм предполагал, че такова падение и низост ще обземе съвременното общество.

В интерес на истината не намирам никаква разлика между отделни приоритети, които ни обгръщат с близкото минало, когато лизането на задници,  угодничество,  популяризирането на долни и лицемерни партийни лакейщини  витаеше в небето. Съвременният вариант е с привкус на изчанченост, с привкус на византийско лицемерие и коварна протурска настройка / няма да коментирам американизацията, защото тя по-скоро е порочна, отколкото полезна/.   Ако някой мисли, че това е форма на заяждане то със сигурност е сбъркал адреса. Просто разсъждавам върху човешките ценности, които са обречени на тотално изчезване.

Преди години, ни учеха че помощта ще дойде отвън. Тя така и не дойде, всеки чака държавата да направи за него. Действието да излъжеш и измамиш ближния си е направо геройство, ако е възможно дори и да го закопаеш, възможно по-дълбоко и силно. Омръзна ми никой да не мисли, как може да подпомогне българското общество, да възпита в себе си вяра, любов и надежда.  Когато говоря за човешката злобата тя може да бъде категоризирана, като заразна, и порочна. Не прощава на никого. Дори и на най-малките, на най-невинните.  Толкова много хора изведнъж се преобразиха в чудовища и станаха жалки с жестове и действия, че започвам да се замислям дълбоко, че идва края едно общество и изграждането на друго, уродливо. Толкова дълбоко покварено, както и истината, че ако има все още хора, които  „целуват” задниците на нечий височайши особи, то значи задниците са се превърнали в огромни гъзове набухнали от всеобщи целувки и двуличие.

Има ли нещо, което може да бъде оценено по съвест и по съдържание? Има ли нещо, което може да ни разграничи от всеобщата маса на целия престъпен свят? Прелиствам стари книги, четени някога, когато българската литература беше все още ценена и свята. Препрочитам старите класици с описаните моменти на  човешки отношения, любов, вяра. Какво ни пречи на нас българите, да се чувстваме нормални хора, човечни – но не човеци. Защо винаги трябва да си пречим, защо когато направя една проста равносметка на всичко минало везните винаги наклоняват към отрицателния баланс.

Какво му липсва на българина? Мисля, че знам – ВЯРА. Да! Вяра му липсва. Вяра, че заслужава. Вяра, че може. Вяра, че зависи от него… Преди да последва естествения въпрос „Какво да направим?”, нека първо да се научим да вярваме в собствените си сили, а след това да изискваме и да критикуваме. Защото свикнахме и спряхме да забелязваме, а после неусетно загубихме вярата, че някога ще заживеем нормално. Кой знае, може пък и да можем, стига да превъзмогнем завистта и способността да се погубваме взаимно.

Ако трябва честно да споделя, то слагам ръка на сърцето си и казвам, че България има страхотно красиви места. Природа от която дъха ти спира, море в което можеш да усетиш силата на това място. В нашата Родина от всеки ъгъл лъха история, какво остана у съвременниците ни от тази гордост и тази история. Както вече казах преди време – остана ни на „голи цици – лисици!” Ако има някой, който ще рече да ме критикува с определението – гаден емигрант, защо избяга, защо не остана? Отговорът е същия, както преди време: защото не искам децата ми да страдат, защото не искам да се погубя като личност, защото не искам чалгата и простотията да ме залива всеки момент, защото не искам да ставам дупелизец на прости и ограничени хора, защото възможностите, които ми предостави Родината бяха ограничени и нищожни. За какво да се боря, за какво да живея, да се превърна в робот, като тези обикновени хорица, за които света, планетата Земя, където живеем е само една далечна химера? Не, благодаря предпочитам да не съм като тях и да приемам ежедневието, като поредното медийно събитие, например, че е завалял сняг. Причината в това е, че това не е проблем, а природно явление.  Е, във всяка ситуация можете да ме упрекнете и да ме клеймосате, като ВИНОВЕН.

Животът е като спорт - за един e вдигане на тежести, за друг - фигурно пързаляне. На каръците им се налага да вдигат щангата, стоейки на кънки. Аз съм някъде в публиката и предпочитам да не се оплаквам и да гледам ведро на нещата, отколкото да се превръщам в старо хленчещо старче след има няма 30 години. Днес прочетох в българските новини, за блестящото представяне на една българка пред обществото в Европа. Стана ми драго и мило. Въпреки, че тази жена не живее и не работи в България от 19 години. Учудвам се, че не е наръфана още от масовката, която винаги ще намери какво да не и хареса.  Точно за това си казах, браво! Браво на нея, тя успя, защото света се развива и не търпи хленчещи и многострадални Геновеви. Защото накъдето и да отива този свят, нещата няма да са същите както преди. Светът се обърна главоломно, стана така, че най-известния рапър е бял, най-известния играч на голф е чернокож, най-високия играч в НБА е китаец, а Германия за първи не участва във световните войни. У нас, остана смръщения ни премиер, който ръси бисери и все се мъчи да ни убеждава, че: „жабетата са изручани”. Накъде отива този свят?

Искаше ми се да напиша нещо весело и забавно, нещо в стил Боливуд, но се сещам, че и на тези хора не им е много до песни и танци, защото и те живеят в мизерия и нищета. Всъщност, разликата между Боливуд и Факултета е само има няма някакви 8000км., същността е идентична. В заключение се сещам за един виц от времето, когато арабите бяха студенти в България и нашенките им скачаха на шийте от радост и желание, да заминат с тях в друга държава, пълна с много долари и петрол.  Вица беше в следния текст:

Арабски студент в България се оплаква на своите колеги българи:
- Мен хора обижда, казва "Той от Трети Свят". Един го контрира:  - Еми така е, ти като си от Третия свят, какво правиш тогава в Четвъртия?

Въпреки целия този песимизъм и нахвърляни мисли без цел и подреденост вярвам, че един ден нещата ще потръгнат и децата на нашите деца ще живеят по-добре. Аз обаче, ще завърша с реплика, която би излязла по-скоро от устата на Терминатор, ако беше шоп: „Па ша дода!”