И това доживях. Първия ми престой в болница. Денят беше 2-ри февруари, а часът около 18. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално. Стая не чак толкова зле изглеждаща и легло до прозореца. И Господ да ми е на помощ!

Първа нощ. Болеше. Всичко болеше. Но най-вече сърцето. Чувствах се толкова сама и уплашена…

И точно, когато си казах “трябва да поспиш…заради него”, момичето на съседното легло започна почти да крещи от болка. Всички надигнахме глави и се втурнахме да търсим лекар. След второто повикване докторът благоволи да дойде. Погледна я и заяви: “Нищо ти няма, болките са нормални.” Пет минути след поставената “диагноза”, момичето едвам се надигна от леглото и с последни сили достигна до банята. След минута отвори вратата и едва промълви: “Изтекоха ми водите”. И се започна най-страшното.

Отново след Второто повикване лекарят дойде. Изгониха ни от стаята.

Стояхме в коридора,треперейки от ужас и плачейки от страх. От вътре се чуваха викове и думи, които не мога да напиша…Твърде страшни са, за да дори си позволя да мисля за тях. След минути докторът и една сестра изкараха момичето от стаята. Погледнаха ни сякаш с укор и заявиха почти в един глас: “Такива неща се случват всеки ден.”

Върнахме се в стаята, а вътре имаше толкова много кръв, колкото не помня да бях виждала през живота си.

Тя беше на около 25, в пети месец и за втори път губеше по този начин рожбата си.

Не, няма да коментирам! Това ще оставя на вас. Аз просто ви разказвам случилото се такова, каквото беше!

Нощта никой не успя да спи. На сутринта никой не говореше. Докато не изписаха всички и не останахме само аз и момичето от съседното легло. Тя беше на системи. И вече минаваха часове, а нямаше кой да дойде да я погледне. Помоли ме да извикам лекар. Отидох. Пак отидох. И пак..На третия път една сестра ми каза през зъби, че ще дойде.

На следващия ден историята се повтори.

Но нека ви разкажа малко и за мен. Как се чувствах аз…Будеха ме в 6 сутринта. Извинете, пресилено казаха будеха, защото още почти преди да отворя очи, ми слагаха инжекцията. А след нея ми прилошаваше. На третата визитация лекарят ми заяви, че ми спират едните хапчета. А вечерта сестрата ми ги донесе отново. Попитах защо, когато не трябва да ги пия вече, а тя се тросна: “Аз откъде да знам!” На следващия ден историята се повтори. На петия ден ми спряха инжекциите. Но на следващата сутрин сестрата отново ме събуди с игла в ръка. Заявих, че вече не съм на инжекции, а само на хапчета и отговорът въобще не ме учуди: “Ами аз откъде да знам. Тук пише ампула.”

Само се питам, ако аз не слушах думите на доктора, кой и кога щеше да разбере какво пия и до кога щяха да ме дупчат?

Но не, аз няма да коментирам! Оставям това на вас. Вие сте читателите.

Аз просто ще продължа да ви разказвам.

Храната. Хигиената. Цялостното отношение…

Нека ви споделя малко и за тях.

Отделението е “Патологична бременност”. Всъщност, сигурно знаете как трябва да се хранят бременните…Тук, ако нямахме близки, със сигурност щяхме да умрем от глад. Защото на четири пъти закуската се състоеше от парче хляб, парче масло и парче сирене. Почти толкова пъти и вечерята съставляваше парче хляб, парче салам и лютеница. А за обяда- с думи едва ли може да се опише как изглеждаха ястията..Предпочитах да умра отколкото да ям подобно нещо! Зеленчуци или плодове? Такива неща явно бяха забранени за бременни! Аз не се оплаквах, разбира се! Имах храна в излишък, но се питах се какво се случва с пациентите от провинцията, на които няма кой да им донесе дори един портокал? А тук имаше бременни, които лежаха по цял месец…

Но нека сега разгледаме хигиената. На две стаи с по пет легла се полагаше една тоалетна. Чистота- да и се ненарадваш! Тоалетната чиния естествено не беше препоръчителна за седене, а да клечиш в това състояние хич не бе лесно. Мускулите те болят зверски от инжекциите, а и коремът ти тежи…Мисля, че пропуснах да спомена за първата вечер. Когато изтекоха водите на момичето трябваше да изчакаме около два часа, за да някой се сети и дойде да почисти.

А сега нека ви разкажа и за милите лекари, сестри и акушерки. Толкова мили, че за целия ми седемдневен престой видях само една лекарка да се усмихва. Чух горе-долу 2-3 пъти поздрав като “добро утро” или “добър ден”. Но за сметка на това колко пъти ми крещяха…вече не мога да ги преброя. Първият път беше, когато ме видяха да си държа ръцете на корема. И тогава…щеше да падне бомба. “Как може? Вие малоумна ли сте? Така може да си предизвикате контракции.” Да, малоумна бях. Защото преди това не се беше намерил някой многоумен, който по нормален начин да ми обясни да не правя това и онова.

Тук никой нищо не говореше и не обясняваше. Нищо. Вторият път беше, когато казах, че вече не пия гореспоменатите хапчета, но хайде да не се впускам в подробности…Но едва ли ще пропусна да ви споделя момента, в който си плачех в коридора и една сестра се приближи с думите: “Защо плачете?” Отвърнах смирено без дори да я поглеждам, че са си мои лични проблеми с идеята, че тя ще си замине по пътя. Но не! Получих следното изсъскване в “отговор” на сълзите ми: “ Първо се научете да общувате и да гледате хората в очите като говорите с тях и се дръжте нормално с нас!”

Лекарите ми бяха казали, че трябва да съм спокойна и да не се притеснявам за нищо, за да всичко е ок. Чудех се как да се случи това като всеки ден ми крещяха за нещо и дори нямах право да си поплача в коридора?

Но нека ви кажа и как успокоиха и момичето на леглото до мен. На третия ден от престоя и в болницата и казаха, че вече не виждат бебето на ултразвука. Тя естествено се уплаши и отиде да говори с лекаря на какво може да се дължи и т.н и т.н. Върна се плачеща. Започнали да и говорят за аборт и я натирили обратно в стаята и.

Но не, аз няма да коментирам как трябва да се държат лекарите. Може би не разбирам философията им???

Като за финал ще ви споделя моето състояние. Поставяха ми три различни диагнози. Когато вече нямах болки и се чувствах добре ме изписваха и връщаха два пъти, защото лекарите не постигаха съгласие. А при последното изписване се оказа, че липсва снимката от предния ми ултразвук. Явно някой я беше захвърлил някъде!? И накрая, когато не издържах на разправиите им и заявих, че ще се разпиша и ще си тръгна на моя отговорност, завеждащата на отделението ми кресна: “Ще се прибереш и положението ти ще се влоши и после ще съдиш болницата ни, за това че сме те изписали!”

Да, иска ми се да я съдя. Но не затова, че решиха да ме изпишат, а заради това, че ме изписаха болна. И за животинското отношение, и за некадърните диагнози.

И когато заявих, че в тази болница вместо да се оправя съм се разболяла отново ми се развикаха: “Болна си, защото се разхождаш по коридорите!”

Аз почти не излизах от стаята. Но сега съжалявам, че не го правех, защото в коридора беше по-топло. Още на втория ден всички в стаята кихахме, а на третия вече бяхме сериозно настинали. От прозорците духаше безобразно, а разполагахме само с по едно одеяло. В стаята ставаше ужасно течение непрекъснато. На едното ми запитване за допълнителни одеяла ме беше отговорено много точно и ясно: “ В стаята е топло.” И до тук! Одеяла от вкъщи доколкото разбрах не се внасяха, за да не пренесеш бълхи, въшки и тем подобни гадини, които знаете всеки нормален човек, поддържащ изрядна хигиена вкъщи, ги има в изобилие!!!

Пропуснах ли да кажа, че явно още при първата инжекция ми засегнаха нерв и още ме боли левият крак като ходя. А това, че като ми взимаха кръв, половината ми ръка посиня и болеше безобразно? А това, че на момичето, на което не виждаха бебето и вече я готвеха за аборт, след три дни друг лекар видя не едно, а две бебета на ултразвука?

Знаете ли, пропуснах много неща! Не, защото ще ме помислите за глезла, а защото не мога да опиша цялостният ужас, струящ от този болничен затвор!

Няма да забравя и думите на една сестра, която още на втория ден дойде да ми съобщи тарифите на болницата, ако искаш да си под постоянно наблюдение. Нямаше “как си”, нямаше “спокойно, ще се оправиш”. Само едни цифри…

За съжаление всичко е само цифри. Здравеопазване в България и то в държавна болница? Забравете!!! Аз лично повече няма да стъпя на подобно място, на което ви третират като животно и то болно животно!

Когато попиташ какво ти има или мълчат или едва измърморват едно изречение. А не дай си Боже да се поинтересуваш с подробности…

Заставам зад всяка своя дума в този текст. И отново казвам, че няма да коментирам. Просто, защото няма какво повече да кажа. Аз го преживях. И това ми стига!

Благодаря на Господ, че ми помогна да премина през този ад и всичко да свърши добре!

А на всички вас- молете се да не ви се случва! Не и тук- в България!

Днес четох, че сме давали оценка 3.60 на здравеопазването в нашата страна. Аз не давам и 2.50. Не само заради моите преживявания, а и заради много други ваши истории! Истории за това как можеш да умреш само, защото живееш в България!