Има хора, които не забравяме, докато сме живи…Хора, които са били част от нашия живот години наред. Хора, с които сме делили всичко…Хора, които са живели заради нашата обич…Но е дошъл онзи момент, в който сме сгрешили или е трябвало да простим грешка и не сме успели…

И дойде онова лято…Последното ни лято заедно. Лято, в което аз реших, че ти не си той. А аз бях целият свят за теб. И го знаех. И го усещах. Но въпреки това не успях да превърна теб в целия мой свят. Появи се той и сякаш ново по-силно слънце огря душата ми, която трябваше да бъде щастлива, защото не и липсваше нищо. Но не. Лъжа е било. Липсваше и. Много неща и липсваха. Защото благодарение на него разбрах, че човек не се влюбва просто така. Че никой не търси нечии други очи, освен ако вече не успява да се огледа в онези, до които се буди всяка сутрин. А аз не можех…

Не можех да открия себе си в теб. А само това ми беше нужно, за да те обичам цял живот. Защото вярвам, че ние не търсим различното от нас, за да го заобичаме…И не противоположностите се привличат…Те винаги ще се отблъскват, дори според законите на природата…Както ние винаги ще търсим този, който може да разбере нашия темперамент, нашите разбирания, нашите интереси и всичко наше, което ни прави щастливи. За да може и той да е щастлив.

Вярно е, че можеш да опиташ много неща, които дори не харесваш заради някой, но само да опиташ. Никой не иска да опитва нещо, което не му харесва непрекъснато.

Не случайно търсим своята сродна душа…Някой, който да мисли с нашата глава. Някой, който да взима от устата  ни нашите думи. Някой, който да споделя нашите занимания. Някой, който да “мисли” като нас дори под завивките вечер. Някой, който да чувства и обича като нас.

Няма ли? Наистина ли мислите, че няма такъв човек!?

Да, прави сте! Няма. Само любовта може да го превърне в наша половинка. Половинка, без която пъзелът не се подрежда…Но все пак ние не можем да редим пъзели с някой, който не обича да го прави, нали!?

Любовта може да те промени. Но не и така, че да не се познаеш. Защото никой не може да захвърли просто така ценностите и разбиранията си, градил в продължение на години…

Аз няма да стана лъжец или убиец в името на любовта. Не защото не участвам във филм. А защото вярвам в своите представи за света и хората, подарени ми от хората, без които нямаше да съм това, което съм.

Ако някой не вижда мен такава, каквато съм и се опитва да ме промени, значи той самият не е открил себе си в моята душа...А не си ли открил дори частица от своето аз в този, до който заспиваш всяка вечер, по-добре да спреш да се будиш до него. Защото изгревът не се посреща в самота...

Той е за двама. За тези, които са се срещнали и са разбрали още тогава, че ще останат заедно завинаги. За тези, които никога не са помисляли, че са сгрешили. За тези, за които гневът и болката на човека до тях е причина да го прегърнат и успокоят, а не да го оставят, облян в сълзи. Защото всяка проляна сълза е океан за човекът, който те обича. И той никога няма  да те остави да се удавиш в този океан...

Ако дори и ден си мечтал за някой друг...Ако и една нощ си си представял друг в леглото до теб...Ако и веднъж си казал на друг, че ти липсва...Ако и за миг си мислил, че обичаш друг...

Какъв е смисълът тогава? Има ли го все още?

Защото боли. Боли от сълзите, извиращи от моите очи и вливащи се в твоите...Но по някой друг...

Противоположностите не се привличат. И по-добре цял живот да търсищ приликите, отколкото всеки ден да намираш разликите...И точно те един ден да те накарат да избягаш...Завинаги….