Може би най-голямото предизвикателство, с което се сблъсква една жена в живота си е бременността. Не само физическо, но и психическо. Но може би твърде много хора или по-скоро мъже не го разбират, дори още по-лошо- смятат го за нещо нормално и естествено и реагират с думи от сорта на “е, какво пък толкова, не си болна”.

Не, аз не казвам, че не е нормално състояние...И разбира се, че не съм болна. Просто се опитвам да кажа, че разбирането от страна на мъжете, ние никога няма да го имаме на 100 % поради единствената причина, че те никога няма да са на наше място. И мога да се хвана на бас, че ако един мъж се почувства и за седмица така, както ние се чувстваме 9 месеца, най-вероятно ще реши, че умира.

Естествено, че всичко е до индивидуалност и организъм. Някой от нас повръщат през цялата бременност, други- два-три месеца, а трети пък изобщо не знаят що е то да ти е лошо и да не можеш да преглътнеш нищо. Някой дебелеят със скоростта на светлината и едвам се движат в стил императорски пингвин, други пък пускат само коремчета и си перкат по токчета до края.

Но като изключим физическите ни неразположения, бременността е период на толкова въпроси без отговори, че едва ли някоя жена би ме опровергала. Наред с чувството, че след няколко месеца ще ти се случи най-хубавото събитие в живота, те блъскат толкова мисли за живота като цяло и толкова тревоги и понякога толкова ти се реве, че си мислиш, че всеки момент ще те отпратят в някой психодиспансер. Наред с почти невъзожността ти към края да се движиш и дишаш нормално, се чувстваш и толкова невъзможен като се погледнеш сутрин в огледалото, че единственото, което ти се приисква е да се върнеш обратно в леглото и да се скриеш от целия свят. Наред с всичките ти неволи и мисли от сорта на дали всичко ще е ок с раждането, дали новото човече ще е живо и здраво, дали след това няма да изпаднеш в ситуация “сега какво да го правя, как да го държа, защо не спира да врещи”, се нарежда и ужасът от “новия”ти висящ корем, който непрекъснато се чудиш как ще възвърнеш в предишните му форми...

И така наред с всички тези неща, които не спират да те тормозят, идва и редът на хората, с които се сблъскваш всеки ден. Някой от тях дори са жени, минали вече по същия път и поради това, “умеещи” нон-стоп да бълват “съвети”. Никога не съм предполагала, че ще се сблъскам с жена, която твърди, че по време на раждане е нормално да ти бият шамари, за да се овладееш. Но и това ми се случи! А знаем, че това си е направо практика в нашите “чудесни” здравни заведения. Аз нямам какво да кажа, освен това, че в цивилизованите страни като раждаш те карат да се чувстваш като богиня, затова че даваш живот, а тук- тук се мъчиш като животно докато ти крещят и дори те удрят. Не знам за вас кое е по-нормално, но за мен най-ненормалното е да има такива жени, които сякаш излезли от праисторията да мислят, че е нормално да раждаш в стрес. То и затова здравната ни систеа е на това ниво- защото още има твърде много хора, които искат да си останат в първобитното общество. Тук ще вмъкна и още нещо. Именно поради това отношение много жени избират секциото и затова не смятам, че те трябва да бъдат упреквани за избора си с думи от сорта на “това не е истинско раждане”. Да, защото истинското включва да се мъчиш като животно, заобиколен от животни, нали! Но по тази тема ще пиша по-натам.

Сега да ви представя и останалите- тези, с които се сблъскваш всеки ден на улицата, в магазина или автобуса. Защото ти си бременна,  не болна и все пак излизаш навън.

Моята бременност въобще не е от най-леките, но и не се чувствам така, сякаш умирам. Минах през доста тревоги и препятствия, но се справих и смело мога да заявя, че в по-голямата част от времето си съм голям оптимист и непрекъснато си представям как ще разнасям напред-назад най-сладкото бебе на света и няма да мога да му се нарадвам. Макар и почти да не съм напълняла и да наддавам само на корем, и аз имам дни, в които се чувствам така, сякаш някой се е изгаврил с мен и на мястото на огледалото е сложил убийствена карикатура. И макар и всички да повтарят, че изглеждам супер за бременна, има дни, в които талията ми толкова ми липсва, че ми иде да ревна с глас. И макар и почти да не ми се налага да си купувам огромни дрехоподобни парцали за бременни, гардеробът ми е толкова празен, еднообразен и тъп, че ми иде да го изхвърля. И макар и почти да не повръщам вече, понякога ми става толкова лошо само от миризмата на шампоаните в банята, че ми се приисква да не се къпя със седмици...

И представете си, когато излезете навън колко добре бихте се почувствали в един от тези дни, когато не само, че целият свят ви е крив, а и всички себеподобни се опитват да ви го изкривят още повече!

Всъщност точно затова пиша тези редове. За да ви кажа за пореден път, че се уверявам с всеки изминал ден, че тук в нашата страна човеци почти няма. Срещат се само човекоподобни екземпляри, които всячески се опитват да се намесят в живота на другите и дори да излобеят публично с някой от следните коментари...

Да поясня. Първо-никой не ми дава 27 години, ама какво съм виновна, че имам малко по-миловидна и детска физиономия. И второ- имам си корем като за бременна, но понеже съм слаба явно някой хора не го виждат или се правят, че не го виждат!

А сега въз основа на поясненията ми “чуйте” следното:

Ситуациите се разиграват в “любимия” ми градски транспорт!

1. Качвам се в маршрутката. С две торби багаж съм и с дамска чанта. Не успявам да затворя добре вратата. Следва коментар от страна на шофьора: “ Затворете вратата!” Чувам го, но не успявам на секундата да я отворя и затворя отново. Явно ме мислят за глуха: “Казах да затворите вратата! Няма да повтарям по 6 пъти!”
2. Успявам да се справя с вратата и питам жената седнала най-отпред на външната седалка дали мога да ползвам вътрешното свободно място. Отговорът: “ Все едно няма други свободни места в маршрутката, та опряхте до това място!”
3. В трамвая. Качвам се задъхана. Няма места. До мен стои права жена, сложила сака си на седалката. Постоя си тя и си слезе една спирка преди моята. Е, и аз си постоях и се полюлях, но...
4. Отново в трамвая. Жена се качва с 5-6 годишно дете и ми заявява “Станете да седне детето!” Казвам, че в моето положение не мога да стана. Отговор: “Че кво ви е на положението!” Аз си замълчах. Намериха се Човеци, които да и изяснят положението ми.
5. И пак в трамвая. Седнала съм. Качва се около 70 годишен мъж и познатата реплика: “Станете да седна!” Поглеждам го и казвам: “Не мога, г-не, бременна съм.” Какво последва ли? Нещо ужасно грозно, което може би трябваше да ме накара да се засрамя от това, че съм бременна: “ Че то не личи. Може да сте забременяла тая нощ!” И тук се намериха Човеци, които да го изкритикуват за наглото му поведение, но.....
6. Ето и една случка в магазин за дрехи. Чакам пред съблекалните приятелка, която пробва рокля. И докато си чакам виждам как една от продавачките ме гледа съсредоточено в продължение поне на 5 минути. Накрая идва при мен и заявява в прав текст: “Ама вие не сте ли много малка!?”

Ще спра до тук, макар и да има още подобни ситуации в архивите на първата ми бременност.

Накрая ще кажа следното. Не усещам да живея в свободна страна, защото тук сякаш трябва да плащам данък “бременност” дори в магазина. Не се чувствам уважавана затова, че ще даря живот, а напротив- бременността в България за много хора сякаш е смъртен грях. И не на последно място не мога да разбера този тип селски манталитет в страна, не спираща да се хвали с членството си в ЕС.

Да, намират се Човеци, които да ти направят място в автобуса или да ти се усмихнат в магазина. И да, не е важно какво мислят онези, които не значат нищо за теб. Защото знаеш, че имаш любовта на тези, които истински обичаш. Но не...

Не това е начинът да станем европейци. Защото докато обвиняваме политиците ни, че лъжат, крадат и шмекеруват, не ни остава време да се вгледаме в нас самите и в обществото си, напоено със злоба, непукизъм и желание да разбере всичко случващо се в съседния апартамент, за да има тема на разговор за пред телевизора вечер. А истинските теми са много...

Как да се научим да изхвърляме боклуците си в кофите за боклук, а не на паркинга пред блока?

Как да не ползваме градския транспорт като отдушник за проблемите си, съскайки и блъскайки всички наоколо?

И как да започнем да се къпем всеки ден, за да не се возим със запушени носове в същия този транспорт?

Как да спрем да гледаме в чуждата паница и да погледнем в своята, пълна с огризки от собствените ни несполуки?

Как да се научим да ходим на театър, а не да висим по кръчмите, захласнати по силиконовите прелести на Малина, Къпина и производните им?

Как да спрем да шофираме в стил “Шумахер” само, за да избием комплексите си, а покрай тях и невинни деца?

Всъщност как политиците ни са виновни за всичко, когато ние не правим нищо- нищо, с което да докажем, че искаме  да живеем по-добре?

Много преексплоатирана тема, нали? Много, но и много значима, за да един ден се почувстват значими не само бременните жени, а и всички онези останали Човеци, които всекидневно се сблъскват с човекоподобните същества, живеещи с претенциите, че са европейци...А някой от тях дори не са стъпвали в истински европейска страна, за да видят ...духовността..Защото май от нея тръгва всичко.

В последното си писмо Антоан дьо Сент-Екзюпери е написал: „Аз имам чувството, че се върви към най-мрачните времена. За мен единствената надежда е на хората да им бъде върнато духовното.”

Защото по-обременено от нашето общество няма...Бременно вече години наред с плодовете на собствената си разруха...