Съществуват хиляди опрделения за любовта. Защото всеки я разбира по своя начин...със своето единствено изречение. За някой тя е тук и сега и не може да чака. За други  е на другия край на света- през морета и океани, но е там.

И те могат да я чакат вечно. За трети любовта се изчерпва с думата сродна душа, а за четвърти със собствената им противоположност. Много и ралични хора...Много и различни определения за това чувство, което всеки си мисли, че е разгадал, а в същото време знае толкова малко...Защото любовта не е само едно изречение...Тя е цяла книга. Книга, която всеки може да напише, но малцина ще я разберат. Защото всеки има своята истина за любовта. Истина, в която често се съмняваме, поглеждайки встрани...Прочитайки нечия друга книга...

А дали моята истина за нея беше правилната? Ето, че и аз стигнах до  този въпрос. Въпрос, чийто отговор подозирах, че знам, но не исках да си призная. Защото най-трудното признание е пред самия теб. И понякога искаш, и искаш да се излъжеш, но не се получава...И тогава просто се молиш да се промени неговата истина...И той да погледне през твоите очи...За да успеете да напишете своята книга...

Пишехме я. И беше истинска приказка. Всичко се случи като в книга- от онези книги, в които от самото начало знаеш какво ще е продължението...Усмивки, целувки, разходки, цветя и …любов...любов като на филм...И най-логичното продължение- едно невероятно красиво, сладко и невинно същество. Нашето съкровище. Но...

Приказката не беше само това...това, което всички виждаха и четяха в очите ни...Там вътре – в нашите думи и действия, приказката понякога беше като от онези ...с неочакваните обрати...

Казахме много неща, които може би никой не би простил...Направих неща, които може би една влюбена жена не би направила...Гледахме се с очи, с които може би никога не са се гледали хора, които се обичат истински...Може би..., а може би не...Защото всеки има различно определение за любовта. За един тя би простила всичко. За друг тя не прощава...точно, защото е любов. И ако тя е там, няма място за грешки и прошки...

Защото веднъж простила, тя ще се научи да прощава вечно...А научим ли се да прощаваме, се учим и да грешим все по-често...

Ти сгреши. Аз сгреших. Аз направих компромис. Но не успях да издържа. Ти дори не посмя да направиш такъв. Но пък правеше толкова много за мен, и за нея...Може би само за нас не правехме нищо. Нищо, за да съумеем да я превърнем в приказка...

Каквато почти беше...Защото тя можеше да бъде. Само ние да поискахме...

И както се пееше в онази песен...”Кога ще спреш да разбиваш сърцето ми?” Кога ще спрем да разбиваме сърцата си? Кога ще се огледаме наоколо и ще видим истинските проблеми и истинското нещастие на хората. А какво си нямаме ние? Какво ни липсва, за да сме щастливи? Защото не е любовта! Сигурна съм. Макар и да я разбираме всеки по своя си начин, ние я виждаме един в друг...Кога ше видим и себе си там- там, където можем да бъдем щастливи. Защото такова място има...

И то е в сърцето на всеки един от нас...

А може би просто сме обсебени, както пък се казваше в друга песен...

“Всички влаккове водят в твоя тунел. През трупа си все към теб съм поел..

Търся, влача се, денонощен и блед, всяко вдишване е квадратче към теб...”

Истината е там. Просто всеки трябва да отвори своята книга...Ако успеем да ги превърнем в роман, значи сме успели да я намерим. Нея. Тази, без която не само ние, но и нашето дете не може!

За всички четящи...Това е моят начин да кажа “Обичам те”!

Намерете и вие своя и не позволяваите любовта да си отиде...

Защото сме длъжни да я спасим!!!