Ровейки се из личната си видеотека, която в последно време от пусто нямане на време незаслужено бях пренебрегнал, попаднах на едно заглавие, от колекционерска страст съхранено много одавна, но и точно толкова одавна непотърсено...

Реших да се възползвам от внезапно подарените ми няколко свободни нощни часове и да се поглезя, отдаден на една от най-непреодолимите си страсти – гледането на филми. Една такава носталгийка ме обзе ненадейно и си спомних ония години, в които в събота гладувах, за да спестя някое и друго левче за билет за кино в Кино „Одеон”... в София (не зная понастоящем дали още съществува). Опънах се блажено на моето си местенце и си пуснах диска...

...”Шофьор на такси”. За протокола (знам, че ти, читателю, едва ли имаш нужда от това, но на мен от дете ми е останал тоя малко досаден навик – да споделям разни факти и фактчета...) – филмът е режисиран от Мартин Скорсезе през 1975 година, официално лентата излиза на широк екран през януари 1976 година. От гледна точка на личната кариера на изпълнителя на ролята на Травис Бикъл – Робърт Де Ниро – това е неговото пето участие на големия екран (както обичаха да се изразяват на времето кинокритиците от соцлагера). И пак за протокола – основен партньор на младия Де Ниро е една актриса, в която аз около 25 години вече съм влюбен... (но все не намирам кураж да й го кажа...) – Джоди Фостър. В този филм тя е толкова млада, че направо си е още момиченце. Макар никога да не съм харесвал особено Харви Кайтел, не мога да не призная, че ролята му в „Шофьор на такси” силно ме впечатлява. Какви глупости говоря!

Зная, че от това, което пиша в момента няма да излезе добър материал, но зная и друго – рано или късно в живота ти, читателю, идва един ден (той просто изпъква като лист от твоя календар – нежно, бавно и нарочно), в който се будиш с една единствена мисъл – да излезеш навън, на улицата, на твоята улица, пресичаща точно по средата твоя мръсен град, да застанеш пред първия срещнат, да го  погледнеш смело право в очите и да го попиташ: „На мен ли говориш?”. ...И когато той ти отвърне: „Я си ... „ – да извадиш оръжието (каквото и да е то – злобата и въображението сътворяват чудесни оръжия) и просто да застреляш човека...

...Но това е само мисъл. Това винаги е било и ще бъде само мисъл. Не дори копнеж, нито желание за отърсване от тежестта на календара. Това дори не е мечта да се пъхнеш поне за миг в кожата на Травис Бикъл... Това е само мисъл. Тя обаче си седи кротко в дъното на главата на оня, който всъщност не познаваш. Кротко. Той носи твоето име, обитава твоята кожа, но ти не го познаваш. Той задава страшните въпроси, а ти предпочиташ да гледаш на кино как се получават отговорите на тия въпроси... Седи си кротко и те чака - да й отвориш оная врата, през която каквото излезе назад не се връща. Внимавай с тая врата, читателю...

...На теб ли говорех, читателю? ...Или ти се спря да ме огледаш, защото изглеждам странно днес?

Послеслов:

Филмографията на Робърт Де Ниро включва рекорден брой преуспяващи заглавия. Сред тях са още „Нос страх”, „Казино”. Той и Марлон Брандо са единствените, които са получили „Оскар” за превъплъщенията си в един и същи човек – Стария Дон Вито и младия Вито Корлеоне във втората част на „Кръстникът”. Актьорът има и опити зад камерата и като продуцент.

Де Ниро е известен с това, че изцяло се посвещава на ролята, която ще изиграе: наддава близо 25 кг и се научава да се боксира, за да изиграе ролята на Джейк Ла Мота в „Разяреният бик”; изпилява си зъбите за „Нос Страх”; научава се да свири на саксофон за филма на Скорсезе „Ню Йорк, Ню Йорк”.

...Времето ми свърши. Филмът също. Но със своеобразен хепиенд. Травис Бикъл не е мъртъв.