Казвал ли съм колко много харесвам един град в Европа? Това беше детската ми мечта и за пръв път в началото на деветдесетте стъпих там, с един куфар, самичък, и бях само на 19. Париж… Моята мечта! 

 Няма да забравя ароматът във въздуха, който се носи над този град. Няма да забравя първия ми досег с истинската действителност на един свят, който пленява и те кара да забравиш откъде идваш и какъв си бил. Няма да забравя една реплика на любимият ми автор Хемингуей за Париж: „Това е празник, който винаги е с теб! Ето такъв е Париж.” 

Днес няма да ви разказвам за туристически Париж, защото реших да ви представя един филм. Той започва с една невероятна колода от пейзажи на града. Под финият звук на музика от 20-те години постепенно пред погледа изникват всички забележителности. Мулен Руж, Шанс Елизе, Лувъра, Айфеловата кула, Триумфалната арка, Дефанс, Сакре кьор, Монмартър и още много знайни и не знайни улици и площади, кафета.

В Париж е прекрасно по всяко време на годината. Особено когато вали! Минаваш над Сена и поглеждаш светлините на корабите Бато Муш и музиката от дъжда ти дава усещането за вечност и любов към този град. Всъщност говорех за филм и има филми които нищо не ти говорят, такива, които не се запомнят. Други обаче те грабват още в началните минути обгръщат те с предизвикателството за което е не само впечатляващото слайд шоу от френската столица, а в последователността на това да откриеш и за себе си онази част от Париж, като туристически продукт, който ще те въведе в нещо радикално и красиво. 

Живописният и красив нощен живот съвместно в компанията на поети, писатели, актьори, художници, танцьори, всички представители на артистичния свят. А тук, в Париж, те са в изобилие. 

С това въведение, искам да ви запозная с поредния шедьовър на не безобидния Уди Алън, който представя своята лента „Полунощ в Париж”, не като пощенска картичка, а като филм за пощенски картички. Това е един своеобразен поглед между фантазията на един идиличен град и неговата реалност. Фантазията, която е необходима на всички артисти в Париж именно пресъздадена в един мимолетен сън на прохождащ американски писател изведнъж попаднал в бурните времена на двадесетте години на миналия век. 

В златното време на Европа през епохата, когато в Париж са обитавали незабравимите и велики Фицджералд, Коул Портър, Пикасо, Брак, Коко Шанел, Хемингуей. Удоволствието от сблъсъка с тези персонажи и прескачане във времето на главния герой е неговата мечта, неговото истинско призвание. 

Това обаче няма нищо общо с другия Париж: реален и богат със съвременни дворци за богатите глупави и неуки чужденци, с техния луксозен туризъм и тъпо празноглавие. Уди Алън прави паралел между златното време и онзи кичозен МОЛ на съвремието, последният разбираем единствено и само за съвременните псевдо буржоази, пресъздадени в образите на арогантните родители на снобарската кандидат булка и друг псевдо учител дошъл от Америка да дава на Европа култура. Не и за главния герой! 

Филмът е изненада, и има за цел да разкрие, че от цялото това великолепие, човек може да се освободи и да гледа напред в хоризонта залеза на една легенда, на Париж, в компанията на приветливи хора, усмихнати продавачки и кокетни французойки готови за саможертва. Истината идва, когато удари 12-ия час на полунощ. 

Всъщност това е една красива метафора за бъдещето. Нещо или място където мечтите и реалността се превръщат в битка. С голяма реторика и сръчност Уди Алън ни води през суетата на всички фантазии, илюзии и естествен триумф в този прекрасен филм. Една истина, която е като легенда, и която никога не е съществувала. 

Животът в носталгия от легенди е винаги по-добър, отколкото да се чудите как да приемете поредната тъпотия. Единствено историята диктува всичко това и се движи към разумна резолюция, където сън и реалност, най-накрая намират обща основа. 

Гледайте тази сериозна комедия, тя е с неустоим лунен чар! „Полунощ в Париж”