Няма ли те
черен мрак света затрупва
прозорецът ми с трясък се начупва
и почват да звънят
в сърцето ми стъкла.

Тичах дълго боса през стърнищата
бях щурец
в изстинало огнище
длан притисках в кестени бодливи.
Скитах
в прегорели пусти ниви.
Исках да налея пълнолуние
в шепата си...
И да няма думи
като тези същите.Изкрещях:
Обичам те!
Обичам!А не искам...
Грях си ти за мен!
Върнах се в зори пресипнала.
Зная,
не успях да се пречистя
имам още в пулса на момиче
чудната вина,
че съм обичана.
Вперила невиждащи очи в безкрая
пак се спънах в острия ти поглед.
Топло е.
Ще хвърля всичко...зная.
Това е моят кратък път към рая.
Ярките звезди без свян надничат
да ме омагьосат тайно се заричат,
но нямат друго по-омайно биле
от това,
което любовта открила е.
Изкрещя ли мислите си на тълпата
спокойните и крачки ще смутя
приличието в ада ще запратя
и после с чиста съвест
с тебе
ще сгреша.
Ти заспиваш
пак без спомени за мен
тъй желан и несъвършено мой.
Нощта подсказва ми логично
обичам
истински,дълбоко,непривично,
а не искам да повярвам.
Изтощително обичам
срам ме е да кажа колко!
Дявол да ме вземе-страшно много.
Глупаво,като човек обичам
знай го.
Непрестанно те обичам.
Непрестанно
като обич-обич моя.
Сама съм.
Неизказани слова
се люшкат над студена бездна.
Не ще пророня дума,
само ще мълча,
за да не може
твоят образ да изчезне.
Защото с него
ще изчезне
и света.