Тази книга е написана отдавна. По някакво случайно стечение на обстоятелствата не бях я чела до сега. Защо ли?

Много е просто, самото заглавие ми звучеше някак суховато и безинтересно: "Задочни репортажи за България". Сега трябва да призная, че книгата и всичко друго, но не и скучна. Потресена съм от това, което прочетох. И това ме накара да се поразровя в пресата и да науча всички подробности около живота и творчеството на Георги Марков- един безспорно талантлив писател. Първата ви асоциация като чуете това име вероятно ще е "чадър". Но не това е най-важното за него.

Всичко започва в една тиха болнична стая, където броди смъртта и слуша как хриптят разядените от туберкулоза гърди. И точно там : "при неочаквано подобрение, човек измисля планове как да преобрази бъдещето си, когато оздравее. Тия планове са лъчезарни мечти, бисери, които сътворява мидата на страданието." Дали болният студент от Химико - технологичния институт Георги Марков е преосмислил живота си, но точно тук узрява решението му да пише, в санаториума. Болестта му отваря един прозорец, през който не всеки на неговата възраст се досеща да погледне: близостта на смъртта.

Това неизбежно слага своя отпечатък върху мирогледа на едва 23-годишния младеж и той осъзнава: " Времето, което не трябва да бъде разпиляно, приспано, просъществувано, отдадено на дребни страсти и нищожни цели." Всичко, което е написано от Георги Марков носи огромен драматичен заряд. Не случайно по някои негови произведения бяха създадени пиеси: "Последният патент", "Да се провреш под дъгата", "Празното пространство". Миниатюрата му "Кафе с претенции" е една великолепна сатира, лична нападка срещу онези интелектуалци, болни от страшната болест - псевдоинтелектуализъм. Блестящото му чувство за хумор, изящната му ирония понякога преминават в сатира, безпощадна като възмездие. Отвратен, той приковава на позорния стълб всичко пошло и нищожно. С цялата страст, която носи в сърцето си, се стреми да ни убеди, че няма нищо по-грозно от пошлостта и ограничеността, родени от блатото на еснафщината. Марков създава един нов жанр- гаврата. Най-ярко това си личи в новелата "Портрет на моя двойник"(1966). От тогава талантливия писател става някому неудобен.

Умеел е много добре да докосва открити нерви. "Много е страшно примиренчеството, което самият живот ни налага. По-страшно е, че не търсим лек, а се завиваме като какавиди." Не и той, разбира се! Темата има продължение в новелата "Голямото подземно бучене", където се сблъскваме с образа на съвременния диктатор, превърнал подчинените си в машина за изпълнение на плана: "За мене ти си един миньор и нищо повече. Един чарк в моята машина. Върши това, което ти казвам, че ще те изхвърля!Индивид!Това го казвай на жена си!"
Проблема за смисъла на живота Марков дели по значение с проблема за смъртта- не онази героичната, а по-скоро тази на обикновения човек- понякога жалка, трагична, незапомнена. Смърт с много лица, колкото живота съществуват. Но не с всяка смът си отива един живот. Понякога си отива човек, който никога не е живял, а просто е съществувал.

За "Жените на Варшава" не можем да не признаем:"Тази история ме зашеметява, не мога да я възприема спокойно, тя срива почвата под краката ми и аз увисвам в безвъздушното пространство." Цялата новела е един въпрос: каква е истината за човешкото щастие? Автора защитава своята теза, че да бъдеш обичан истински, трябва сам да обичаш, че чрез обичта можеш да се чувстваш част от цялото, от Вселената.

Роден в Княжево, където сред вилите на софийската буржоазия и полуградските, полуселски къщички на княжевци се ширят завистта, клюките, предразсъдъците, еснафщината. Още от детските си години ги е възневидял завинаги. Израстнал е в скромно семейство, бил е много чувствително дете, почти винаги разплакано. Защо? "Нещо все притискаше сърцето ми, беше ми жал за всичко." Работел е много, имал е невероятен талант, имало е какво да предизвика завист и разяждаща злоба. Спокойно можем да кажем, че го уби това, срещу което се е борел цял живот. Оценките му са категорични, жестоки и верни. Те са като стрели, забити дълбоко в проблема.
Това, което не всички знаят е, че Георги Марков е един от авторите на сценария на филма "На всеки километър", негов е образът на Велински. По-късно името му е свалено от надписите.

Романът му "Покривът" е спрян. Пиесата "Комунисти" също. 1969 година на една предварителна премиера на сатиричната му комедия "Аз бях той" представлението е спряно. В своите "Задочни репортажи" с болка споделя как тихо е посъветван от свой близък веднага да напусне страната, защото на следващия ден ще стане страшно. Чиста случайност е, че е имал издадена виза за Италия, където искал да гостува на брат си. Но все отлагал. До този момент. И така тръгва по пътя на прокудения емигрант, който обаче го отвежда до "Дойче веле", радио"Свободна Европа" и Би Би Си. Така се ражда книгата, станала причина да заплати с живота си правото да има лично мнение и да го отстоява на всяка цена.

Произведенията му са иззети от библиотеките и името му не се споменава никъде до 1989г. А книгата е потресаваща и макар, че е писана толкова отдавна не престава да бъде актуална и днес. Тези от вас, които са я чели знаят защо-не са се променили кой знае колко нещата поне що се отнася до типично българското явление шуро-баджанащина, връзкарство, явно и неприкрито злобарство и безхаберие. На тези, които все още не са чели книгата мога само да кажа: Направете го, няма да съжалявате. Там има много интересни истории, взети от самия живот, истински и преживани, тъжни и весели, някои много шокиращи. Заслужава си.