Вероятно всеки човек на този свят преминава през доста мъглив период в своя живот, когато здравото му самокритично чувство го изоставя и той си въобразява, че може да стане нещо, за което не притежава дори най-необходимото качество. Това е особено присъщо на по-младите хора, при които амбиции и мечти често водят в посока, обратна на способностите. Цялото това лутане, в което човек търси да разбере себе си, е напълно нормален, макар и мъчителен процес.

Понякога той е кратък, а друг път може да обхване цял човешки живот. Бедата в цялата работа е, че ние, хората, сякаш инстинктивно се стремим да бъдем това, което не сме, но самокритичното чувство в края на краищата ни избавя от неудобството да се превърнем в маниаци. Този увод ми помага да получа пълна картина на изкуството в България изразено във всичките му форми. Като добавя и още обстоятелството с което, приемам изкуството дотолкова, доколкото понякога чрез него се изразява определен вид пропаганда за да отблъсне истинските таланти. Защото по принцип изкуството е утвърждаване на човешката индивидуалност.

Не можещият, не талантливият, не призваният да прави изкуство, разбира и може да получи подкрепа единствено от тези, които имат правото и властта да му публикуват творбите или да насърчат още повече некадърността. Това беше в миналото, но не се е променило почти и в настоящето. Основно правило на всички цензури в съвременното общество е, че тези които не ги бива ги изпълва завист, злоба и непоносимост срещу тези, които ги бива. Първият белег на таланта е и си остава творческата независимост, гражданската непредубеденост към всеки посмял да оскверни силата на, което и да било изкуство. Логично и първият белег на несамопризнатото бездарие да са подчинението, раболепието, сервилността и ограничението във всичките му форми. По тази причина в открития океан на истинското изкуство /литература, изобразително изкуство, музика и т.н./ бездарникът, няма абсолютно никаква възможност за успех, защото сравнението, което ще направя ще бъде между китове и хамсия.

Проблемът обаче е в действителността. Този, който ще налага цензурата, поставя хората да плуват не в океан, а в един мътен гьол, наричан навремето социалистически реализъм. Гьол, в който китове, делфини и изобщо големите и красиви риби не могат да съществуват. Предназначението и сравнението на гьола е да може читателят да разбере разликата между чудната реч на Яворовата поезия и мъртвите думи на „народната” хамсия Младен Исаев, между силните земни образи на Йовков и нескопосаните измишльотини на друга „народна” хамсия Богомил Райнов, между тъжната красота на „Крадецът на праскови” и... т.н.

Принципите на този гьол доведоха до създаването на многобройна армия от псевдопоети, псевдороманисти, псевдорежисьори, псевдохудожници, псевдоредактори, псевдокритици и беззъби цензурати. Чрез гьола и неговите обитатели могат да се обяснят необясними цензурни явления, които другояче са необясними. За съжаление това, което се случи в последните дни между всички нас събрани тук на това място е продиктувано от намесата на армията на бездарниците, която се опита безметежно да упражни контрол върху талантливите бивши „репортери”. Защото ние сме такива и смея да го твърдя на висок глас пред целият свят. Всички останали бълвочи и сложно необясними изречения и изрази, изразени от опозиционната партия в един друг форум е само бягство от отговорност и пълно признаване на съществуване на цензурата във всичките и форми.

Не съм си помислял дори и за миг, че управляващите полупролетаризиращи се селяни дошли от дълбокия прованс, нарекли себе си таланти, могат да допуснат някой да обсеби по-различно ежедневното им еснафско простодушие. Аз самият съм фен на всички мои приятели от провинцията и не правя разделение, но за някои поведението им е меко казано еснафско, подплатено с безизразно самочувствие, стигащо до скандална наглост. Тя знае, че говоря за нея, но това няма значение, аз казвам това, което мисля и не съжалявам за това. Сблъскахме се с едно невероятно и нечовешко отношение към хора, културни, образовани, с положение /без положение/, живеещи всички в 2009г., членове и членки на ЕС и т.н., някой да ни определя кое произведение или тема е вредна, или нечий коментар е правдив или не! Някой се опита да ме лиши от правота да изразя мнение и гражданска позиция.

Някой се опита да изтрие имена на реални хора, творци дори и обикновени ученици. Срещу нас се изправи един класически цензор изографисан в лицето на банда търговци, треперещи да запазят работните си места и сочните заплати, за да могат в края на работния ден да се метнат на метрото и да отпътуват към своето полуселско подобие на жилище, където от необикновен цензор се превръщат в обикновени мижитурки, или още по-страшно в обикновени слуги. Цензорът направи една всеобхватна цензурна мъгла, която се определя от вътрешните предубеждения на малките и простовати хора.

Колко са жалки! Без да влизам в подробности, виждал съм какви ли не, кадърни и некадърни хора на този свят. Дарни и бездарни полу-хора, полу-имена. Изглежда няма нищо по-жестоко нещо от съзнанието за съществуването на некадърността. Затова всеки път, когато някъде се появи ново талантливо същество, написало ново интересно произведение и същото това талантливо същество е уважавано, умее да се изразява, то е личност. Винаги, абсолютно винаги ще се намира някой, у който се поражда завист, която се превръща в неудържимо озлобление. Един приятел, който пише невероятни стихове и още по-впечатляващи разкази, се сблъсква ежедневно с бездушието и завистта от собствения му брат. Това е просто зловещо, за всеки има място под слънцето, но омразата и завистта води ръка за ръка противните сплетни и още по-ненужните провокации характерни между нас българите.

Особено силни са тези граждани, братя, приятели, любими и други, които плашат нас, творците с несъществуващ „сюрреализъм”, „модернизъм”, „екзистенциализъм”, и дори простоват „мазохизъм” в изкуството изразено във всичките му форми. Както вече подчертах, убеден съм, че здравият съюз на всички нас, събрани тук може да даде истински отпор към бездарниците и некадърниците. Те са тези, които в условията на всеки строй, бил той тоталитарен или демократичен, успяват да изкопаят своят кален гьол и като доволни биволици разплули се в калта на съответстващите им физични размери и птичи мозъци се опитват да низгвернат, натикат и умъртвят онези, които са родени, за да кръстосаме на воля и без ограничения океана!

Хай със здраве!

/използвал съм отделни откъси от „Задочни репортажи за България” Георги Марков/