Това, че кучето е най-добрият приятел на човека, е мнение на човека, а не на кучето. Преди години, когато професорите бяха съвсем малко и се занимаваха с наука, а не с участие в шоу-програми,един от тях, беше написал в списание “Философски преглед”, че българинът е индивидуалист по природа и за разлика от руснака или немеца не се поддава на масови внушения и идеологии.

Що се касае за понятието  колективизъм това въобще не го привлича.

Днес когато живеем в обединена Европа и с гордо вдигнати глави си казваме: ето вече сме членове в тази пуста Европа, за мен остава отворен въпроса, кога ще станем пълноценни граждани? Когато правя съпоставка с другите народи виждам, как още един напиращ въпрос изкача от мрака на моята огромна европейска душа: след като сме индивидуалисти и имаме толкова надарени и компетентни личности, в съдружие с прословутата българска реплика:... абе няма проблеми... ще ми се опъне на мен...абе всичко съм уредил..., какво ще кажете ние българите да се обединим в една обща национална идея и да работим за нейната реализация?

Докога ще ни обединява момента, когато седнем на масата със салатка и ракийка? Докога ще ни обединява силата на печената мръвка, пред пречиствателната сила на Великите пости. Нищо лично спрямо наближаващите християнски празници, защото днес искам да разкрия друго мракобесие в душата на величествената ни нация когато става въпрос за това как нашенеца пътува.  Една идея, която увира отдавна в главата ми и сега виждам, че е назрял момента и времето да бъде изразена. Като за начало ще кажа, че всичко е постижимо, стига да е реално. Много неща братята белгийци са постигнали с много труд и лишения за да могат днес да контролират целия Европейски свят барабар с американците и други такива.

Ако се върнем назад във времето, когато великия и любим Алеко Константинов описва своя трагичен герой Бай Ганя ще видим и разберем, че отколешна е традицията българина да пътува като добитък. Съжалявам, че използвам тези сравнения но в момента не мога да заменя с нищо тези думи, а пък и нямам намерение.

Публична тайна е, че народа още страда от епохата на социализма и неизбежния култ към личността. От времето, когато всеки мечтаеше да се докосне до нещо различно от това което е купил от ЦУМ и кварталната бакалия. От факта, че мечтата на всеки все още е да отиде в чужбина за сметка на държавата и да показва надменност към това, което другите нации са постигнали с векове. Има обаче и такива скромни българи, които са разбрали, че не е важно да показваш колко ти е скъп куфара и чантата за пътуване, а важното е да бъде удобна и практична за да може да бъдат елиминирани неприятностите около регистрацията на багаж и прочее.

Дали ще пътувате с влак, самолет, кола или каруца важното е да сте на ниво и да не забравяте никога, че всичко което носите със себе си е показателен факт на проверяващите органи по време на пътуването да създадат ясна и точна представа за вас като пътник. Казвам това с обосновано мнение и опит, като човек занимаващ се с контрол и регистрация на пътници на едно международно летище като Брюксел – Юг където дневно минават около 100 000 хиляди пътници. Но няма да говоря за неволите на нашенците на летището и процедурите до качването им в самолета. Ще ви разкажа нещо, което съм преживял в миналото и което едва ли е променено в днешни дни?

Всички знаят положението на българските държавни железници. Една мъка, един срам от който със сигурност не се гордея, че съм българин. Спомням си далечната 1990 година бях с група французи в китния и красив Благоевград, където се провеждаше голям международен турнир. Бях млад и начинаещ преводач и за мен беше особена чест, че трябваше да се кипря на първия ред с наконтените франсета. Когато първата вечер седнахме да похапнем и пийнем в едно заведение те ми споделиха: Знаеш ли пътуването ни София – Благоевград беше необичайно, /просто изстинах/, защото трябваше да пътуваме близо 4 часа разстоянието 105 км., а влака спираше през 5 минути?

Нямах намерение да изпадам в подробности и да защитавам БДЖ, но пък за сметка на това получих  още допълнителна информация за това, че във влака пътували повечето пътници – гратис, към Перник при опит да бъдат глобени двама от тях нападнали да бият кондуктора, а полицая бил достатъчно пиян за да вземе отношение. Когато преминавали през Перник и Радомир имало места, откъдето невръстни роми замеряли влаковата композиция с камъни, яйца, пръчки и се опитвали да чупят стъклата. Французите бяха откровени и ми обясниха, че това сигурно ще осигури големи проблеми на компанията, защото полицията ще трябва да разследва случая и се надявали вагоните да имат застраховка защото се нуждаели от сериозен ремонт.

Милите франсета колко ли са били учудени и смутени при този първи сблъсък с българската действителност. Аз пък си спомням как в един друг влак рошавите мангали крадяха пердетата от купетата и пожарогасителите. Имал съм случаи, когато коридорите бяха до такава степен затрупани с багаж и пътници, че някои от тях слизаха промушквайки се през прозорците. Със сигурност сега си давам сметка, че думата сигурност и безопасност е чужда на родното БДЖ. Имах един познат кондуктор, който ми обясняваше редовно, че нямало голяма разлика между релсата и траверсата, както перона и коловоза. За всичките тези години БДЖ, както и авиотранспорта на родната ни Република не се е променил много. Освен с това, че родния Балкан беше заземен и погребан завинаги, а сегашната България Еър е толкова авиокомпания, колкото аз съм шотландска камила. Единствените свестни самолети с които разполагаме не са достатъчно сигурни технически, тъй като сигурността им е поверена на банда чичковци, които не работят без да обърнат чашката. Кадри, много кадърни кадри наети от „Човешки ресурс”, доказали своята компетентност но отговора е, че никой не знае кога може поддържаните от тях машини да се окажат отново подвижни ковчези.

Честно казано подобни случки и сензационни информации за ежедневниците са добре дошли. През дългия период на прехода вече забравих точната им бройка и престанах да броя колко народ се затри заради човешката т.е. българската немарливост. С мъка си спомням за децата от Свищов, за мирните жители от Ямбол и околия, за децата от Индиго за какво ли не...? Ако има някой на когото живота му е скъп и мил то той не трябва да оставя децата му да растат в подобна варварщина. Наслушал съм се и начел в пресата за всичко това. Големи философи, големи умове всеки дава мнение, никой не работи, а за всеобщо обединение около идеята и дума не се повдига. Всички пътници си приличат, в зависимост от това с каква компания пътуват. Едни пътуват в бизнес класа и разчитат на сигурност само, че тя е толкова гарантирана, колкото да закачите безопасна игла на разпрания си балтон и да чакате да сте защитени. За всичките тези години абсолютно никой не направи нищо за да могат да бъдат избегнати подобни инциденти, с което ясно се показа на целия свят, че живота в България не струва стотинка. Безразличието от това, че хора умират и действия за предотвратяване на подобни случки почти не се вземат говорят за безразличие и предателство. Защото едни доволно потриват ръце като слязат от обществения ефир  за проявената солидарност, други се смеят и майтапят с човешкото нещастие, трети се правят на съсипани и безсилни, почти като състоянието на очуканите вагони и самолетите втора ръка.

Никак не е лесно да се обединим около тази идея и това е особено показателно, когато се изискват някакви усилия. Едва ли някога България ще излезе от  тъмния тунел? В случая съм безсилен да направя каквото и да било, защото предпочитам да спася кожата си, отколкото да живея в подобен стрес. Всъщност някъде в пресата прочетох мимоходом едно много ценно изречение в следния текст: "Този въпрос касае тези, които все още таят надеждата, че някой от „горе” ще ни помогне, а излезем ли от тунела, дядо Йоцо ще ни помаха приветствено с калпак за добре дошли! Позволете ми да допълня ... "или бай Ганя отново ще развърже и захвърли дисагите и гордо ще се потупа по гърдите с мощното – я булгар...  Спомних си, навремето в края на всеки материал разказвах виц, ето го и днешния:

Малкото крокодилче пита баща си:

- Тате, кога ще имам пари?

Бащата отговорил:

- Когато станеш на портфейл момчето ми!