Ако питате кой и какъв е този ден …

Не откъсвам поглед от огледалото, но не виждам себе си, а отражението на гледката през прозореца зад мен. Безкрайно поле до хоризонта с полуизоставени, селскостопански сгради в средно-близък план и маркирани разноцветни  терени. Това, с чиято спокойна визия обичам да започвам деня си.

Сега мога да зяпам до когато си поискам и съзерцанието поглъща напълно сетивата ми. Пред хипнотизирания ми поглед протяжно се протяга леко наклоненото поле под високия прозорец. И в този миг земетресение ме изтръгва от унеса... Полюшващото се поле рязко спира дъха ми в микронна част от секундата...

Само мисълта , че е абсурдно реалността така нелепо да наруши насладата ми ме отклони от огледалото. Всъщност само лек полъх на вятъра олюлява отражението в банята и погледа ми потънал в ненатрапчивата и специфична красота от селската идилия продължава да се рее из измамната илюзия на огледалото....

На въпроса кой е денят...

Денят, в който реализирах едно крещящо желание да виждам  точно никого и да ходя никъде. Как се стигна до тук ли?

Да нахвърлям само две, три драскулки от обичайните случки, който описани тук едва ли ще ви създадат реалното усещане за работата на моренцето, задължително гарнирана с изпиляване на нервната системка. Факт е, че в началото минавах маршрута  от квартирата до работата с приятно чувство за разходка/ кефих се на движението и пейзажа/, докато в средата на сезона маршрута се превърна в нервозно, влудяващо, приключение-мъчение/ разбира се в разгара на сезона самия трафик и лудницата са ужасни и мнооoго далеч от атмосфера достойна за отдих на моренце/.

Не просто отиваш на работа, а си доста назад с парите и трябва да наваксаш и спечелиш за около 2, 3,  4 месеца, никога не е ясно колко продължава един сезон. Стои се всеки ден по 12 часа  нас няма кой да ни замести и т.н.. Особено ако има други колеги които стоят по толкова, нямаш избор.

Конкуренцията се появява при неясни условия и обещания, че уж няма такава... то иначе може и да не кихнеш немалката сумичка дето ти искат .

Защо плащаш ли? Няма кой да те пусне иначе и понякога успяваш да спечелиш, обаче гаранция Франция напоследък е станала гаранция Боливия връщаш се изтормозен и гладен като боливийско дете /винаги може да излезе, че плащаш за привилегията да работиш /.

Нещата се влошават по две основни причини, когато клиентите са недостатъчно или за конкуренция ти се случи някаква си прочута хиенка. Още по-лошо е да се комбинират двете причини. Какво е хиенката ли!? - Действията й могат да се определят като гадни, просташки номерца от мекотело без грам човешко достойнство. Репликите на хиенката звучат основно така:” ДА, ДА, АЗ Искате Меннннн НАЛИ , да, да” - нищо особено, но цирка с жестове интонации скачане от мястото показване... клиента не бива оставян да избира върху него просто трябва да скочиш и да предлагаш с висок пазарски глас сякаш разпродаваш картофи и т.н. В повечето случаи това върши идеална работа за лов на клиенти е понякога се включват леко различни версии, но това е основата. Човека – хиена сам сподели, че бил хиенка, че не бил художник, а предприемач с доволството на победител в Третата Световна Война... Защо ли, ами представя се за художник, но рисува една малка част останалото раздава на закъсали колеги срещу фифти–фифти за лова, изработил е схема за по-добро и лесно печелене на пари.  А конкуренцията в мое лице бива шпионирана и следена даже, като си купува цигари или ходи за вафла до супера ......???  Как да ви кажа почувствах се набутана в някакъв параноичен филм на тема: „Болни Мозъци „.Работата в близост до този тип, всъщност допълнително изнервя, уморява и те лишава от пари основното, заради което трябва да изтърпиш всичко останало.

НО пък и друго си е честта да си работил гъз до гъз с прочута сред колегите ти „хиенка”... :- О... простотия до шиЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯ...

Работата така или иначе е свързана с параноя, бързане, затъване в кал, липса на нормални, достъпни паркинги, паяци, които ти отвличат колата с не особено ясни основания и други несгоди, дето само се молиш понякога да има кой да ти помогне, та да се измъкнеш и т.н.. И милата конкуренция драпаща да те прецака направо е върха на айсберга дето ти сецва живеца, пресича ти супата, омаскарява ти фейса, като ти препикава професията.

Какво се получава ли, ами:  - НЕ може да ядеш и НЕ е препоръчително да ходиш до тоалетна /или само на бегом за отрицателно време/ всяко време е удобно да ти изтръгнат под носа клиентите и хляба от устата. Ако се препарираш, циментираш и пуснеш на запис стандарните реплики е най-добре, това по 12 часа всеки ден около 4 месеца + тълпи хора, които може да не поръчват, но вдигат ужасен шум и задават много въпроси. Трябва хитро да следиш и шпионираш клиенти, колеги и разни важни особи да си като барометър дали, какво, как, кой ще поръча...

Атмосфера мнооооооого далеч от истината за рисуването .

Още мога да гарнирам менюто на „прекрасната”работа из курортес -булгарикос с крив надупчен път, преизпълнен с величави бабуни, които уж пазят пешеходците, но пък не спират идиотите които с газ те изпреварват точно на бабунестото място. За сметка на това има участъци, дето нищо не пази пешеходеца, а туриста имайте на предвид е доста невинно - безрасъден и се разхожда както падне из мрачната джунгла на нашите пътища. Няма нищичко, по което милите хора да се разхождат, а повярвайте ми те неистово напират да се разхождат посред нощите ...

У мен възниква логичния въпрос продиктуван от тези пътни аномалии при нас:

За кого е, аджеба това криво, неосветено, тясно , надупчено от строежи шосе, та нагърбено и с бабуни даже  :

За мотопедки, колелца, каручки; За пешеходчета или за коли, камиони, автобуси... пропуснах чистачките с метлички. Изобщо лебедово езоро пасти да яде!!! То явно за никой не става, но все пак всичките тия и други елементи по какво да се придвижват... имат човешко право на свободно придвижване все пак... става въпрос за път свързващ известни места с курортни претенции.....???

Спирам до тук , че ми причернява...

Сега се връщам на моята сага.....

Та горе-долу нахвърлях някои черти от работната обстановка и атмосфера имайте предвид обаче, че всеки ден е уникален и пълен с неприятни, непредвидени срещи...

Почти претръпваш от тази „идилия” , но пак се намира какво да те изненада.

Вечерта преди моя ден /около 22:15- време дето съм претрепана, скапана, но по навик се справям със ситуацията/ вече отдавна съм забравила много от небивалиците гарнирали близките по слънцестоене часове, понеже всичко става еднакво, повтаряемо изчезва и се слива в каша от отминаващи, истерясали небивалици... Та аз съм си в колата и даже вече съм подминала гадния рисков учасък описан по-горе... минавам бавно една бабунка преди широк възлов разлкон, отбивката която разделя пътя от Влас през Слънчев бряг  и можеш да се включиш в пътя който идва от Варна към Бургас.

С две думи добрия участък от пътя, дето вече не очакваш  изненади. Идвайки от посока Влас вляво са грандиозните хотели в северната част на Слънчев бряг, а вдясно е отбивката за пътя Варна – Бургас. Има си нормален десен завой неподвластен на светофара, който спокойно си минаваш, но не и тази вечер...

В средата на изящната извивка на завоя се е огъзил неподвластен на газене турист, който изобщо не се вълнува, че е в средата на пътно платно/ без индикация от какъвто и да било тип, че мястото е разрешено за пешеходец, камо ли статист! /Единственото важно нещо в този момент за тази колосално и безметежно одупена фигура явно е, че фотоапарата, който е стиснал в ръчички не му позволява дистанцията желана от него за да щракне някакви познати изпъчили се гордо на тротоара...

Намалих и почти спрях, но времето за това специално щрак препречило ми пътя не бе по силите на нервната ми система и то точно в това време на денонощието... Явно дилетанта фотограф бе пълен бльон /т.е. мама, тате , баба , деде, школото и приятелите не са го учили да не стои в средата на шосето или поне да пробва да се огледа, ако се окаже там по няква странна причина/, а фотоапарата имаше експозиционно време от края на по-миналия век....

Търпението ми изтрещя като разпръсна шрапнелите  на собствения ми мълниеносен глас, излетял ненадейно през отворения прозорец на колата ми:

- Къде си застанал бе Идиот с Идиот... глас далеч по-мощен от клаксона на колата ми...

Човека не се сепна особенно, може и да не разбра точно цялата реплика, изключая международната дума идиот и като тромава балерина в последния момент премести бутче почти опряло капака на колата ми.

И така, след изненади с кал на паркинга /мястото за паркиране, което трудно може да наречеш паркинг/, от която ме измъкнаха с въже чак на другия ден, пукнати гуми, изкривени джанти, малоумен, многоежедневен екшън аз стигнах до този прекрасен ден...

Денят, в който реализирах едно крещящо желание да виждам  точно никого и да ходя никъде.

Денят, в който мога да блея на воля, концентрирано и одухотворено в огледалото с ненатрапчивата и специфична красота от селската идилия... погледа ми продължава жадно и замечтано да се рее из измамната илюзия на огледалото,  спокойно полюшван от лекия полъх на земетресението...