*На баба ми Mария, която не ме дочака да я видя отново. На дядо ми Иван, който не ме дочака да извъртим поредния скандал. На татко, който не ме дочака да помъдрея. На тъща ми, която много обичам и без която не мога. На всички мои роднини, приятели, хора по света, които някъде чакат децата си да се завърнат с голяма радост!

Спомням си за онова горещо лято, когато Господ отново ни наказа и ни опече с поредната доза горещина. Имах чувството, че ще се превърнем в мазни печени пилета хванали златна коричка, пуснали онзи приятен прозрачен сок.  След като направих този увод в кулинарията, вече е редно да започна темата за която иде реч.

Натирени от ужасния пек и отблъскващата горещина от панелките около Южния парк в София,  всички жители на столицата имат предпочитания за своята разходка в привечер, когато бавно пристъпва вечерта. Лято е, хора излезли да се разходят в полуизгорелите от слънчевия пек треви и дървета. Деца препускащи с колела и ролери и в цивряща глъч и поучения от майки, баби, лели всички дружно се разхождат по алеите на парка. В цялата тази епична картинка всеки се надява да открадне нещо от настъпващия вечерен хлад, колкото е поносимо.

Синът ми беше бебе и все още живеехме в България, решихме да направим още един тур между караваните стрелбище и подвижните колички с пуканки, когато изведнъж от дъното на парка чух леката мелодия на добре познато валсово произведение.  Помислих си, че съм слънчасал особено в тази задушаваща лятна жега да се носи на талази тази мелодия. Поради липса на река, тъй като Дунав е далеч от София, особено пък тих и бял, се замъквам към най-близкия прилежащ водоем - езерото, и що да видя! Голям духов оркестър,  истински.

Навремето дядо ми беше диригент на подобен. Споменът ме върна години назад, а тези хора, които стояха пред мен наредени върху столчета с изправени пулове с ноти и един дребничък, въз-старичък диригент с бяла коса и розови бузи, нещо като Дядо Коледа в мащаб 1:10. Горкия той, плувнал в пот маха ли маха нежната си пръчка, а свирачите, те свирят ли свирят. Народът насядал по беседки, пейки и по турски по европейски в тревата, на колите зяпнали с отворена уста и слушат ли слушат всички леко озарени.

Музиката  винаги ме е изкушавала си казвам аз. Припомням си мъчителните години, когато трябваше да посещавам досадната школа по музика и още по безконечните упражнения. Музикант така и не станах си мърморя под нос, докато паркирам количката. Милото ми бебе подскача при всеки удар на чинелите, а очите му от любопитство са станали като Съевата дупка. Видимо щастлив  от тактовете на музиката хващам моя малък сладур и започвам да го въртя, като хамалин пернишка печка във валсов такт. Закръжаваме по ливадата - раз-два-триии, раз-два-триии. В един момент забелязах, че всички наоколо бяха запленени от музиката.

Един друг малък шишко  така се беше увлякъл в музиката, че сладоледът му течеше по брадата и фанелката без да се усети.

Два-ма пенсионери по къси гащи и космати гърди прекъсват оживения си спор за здравната реформа, постилат вестници на бордюра и сядат да слушат.

Триии: заклет табладжия от парковата пенсионерска дружинка обхваща дебелата талия на продавачката от сергията за книги и започват да хвърчат в неспирен танц, с други думи - танцуват. Раз: пеперуда каца на фунията на един от тромбоните. Българският Дизи Гилеспи се напъва да докара фортисимо, с надеждата да я издуха, но не става.

Изведнъж чувам: "Бабо, дръж за малко!", малък дребосък връчва пластмасовия си автоматът спечелен от близкото стрелбище на баба си. Така разоръжен, подхваща някакъв такт от музиката и започва да се кълчи на спокойствие. Нещо като такт с валса, за почуда на бабата-убиец, която смутено върти страшното оръжие оставено от нейния внук.  Мислено улавях последователните   партии на басите, обоите и флейтите. С периферното си зрение съзрях как накрая бабата  метне през рамо това страшно оръжие, което държеше в ръка .

Триии - едно екзалтирано куче, изведнъж скочи и отмъква партитурата на диригента, като се опита да я пренесе контрабанда на отсрещния бряг на езерото, където бе заловено и набито от любющия и собственик. Последния връща на Диригентът  откраднатата партитура и той простира мокрите ноти на близкия храст и невъзмутимо дава началото на друга пиеса, нещо наподобяващо от "Имало едно време на Запад".

Далеч по-добре щеше да даде тон и начало на някое изкрящо и динамично българско хоро. Защото партията на хармониката, която се изпълняваше от кларнет виеше отчаяно в приближаващия сумрак. Очите на публиката заблестяват силно, емоциите са взели връх над всичко, не случайно ръкоплясканията можеха да заглушат дори и шума от хвърчащите около парка мощни мотори, че дори и вечерния ветрец в тополите. Синът ми вече е задрямал на рамото ми, изтощено от емоции и сънува сладко, сладко. Диригентът така се е унесъл в захлас от насъбралата се публика, че не забелязва как се е издигнал почти на две педи над земята, като стилен балетист.

След това, под тактовете на вече истинско Дунавско хоро, без западен привкус, младо и старо политат, уловени за ръце в едно с шишкото, „стадото пенсионери, табладжиите, половината катун от майки с деца, дори и бабата с автомат.  Всички дружно извъртат едно шеметно хоро.

Ето така, с помощтта на самодейния духов оркестър, без повод и не на специална дата, всички посрещнахме нощния хлад.