...,разбираш как се печели войната... Тази поема, ако мога така да се изразя, не спада към никоя категория. Тя е всичките едновременно, но пак ще бъде малко, за да е изразена...

Когато животът ти придобие измерения, за които не си проумявал, че ще ти се случат, когато си отиде човекът в тебе самия, който си обичал и харесвал, когато падат една по една крепостите на душата ти в чужди и нечисти ръце, когато мечтите се превърнат в плодовете на Тантал или труда на Сизиф, едва тогава осъзнаваш как празната ти, напукана от мъка и бърсала сълзи ръка, се протяга за пръв път към нещо красиво, което не е притежавала досега. Когато целият свят дори с опита си да те подкрепи всъщност е изправен срещу теб, когато ратуваш за частица любов, но не да получиш, а да дадеш и да даваш, до полуда, без капка разум и опияняващо, когато вчерата и утрето се срещнат в грандиозен сблъсък в собственото ти настояще, когато съзнанието ти плува в димящи развалини, тогава единствено можеш да разковеш всичките накриво заковани пирони на съдбата, бавно и мъчно, един по един.

Когато в грозното си аз се погледнеш и го считаш недостойно за всичката тази красота, която вдишват слепците навън, когато си склонен да преувеличаваш собствените си неуспехи и да умаловажаваш всичкото постигнато, когато дори и Божията дарба, че си уникален и значиш нещо сам по самия себе си, не те теши, когато виждаш всичката вина на света в твоето собствено некадърство да не можеш да я поделиш заради доброто си и честно сърце, тогава започваш да отсяваш реалността от бляновете, заблудата от прозрачността, съвършенството от несъвършеното. Когато бягаш от нищото, спасяваш се от халюцинации, завързваш вързоп на тояжка и посоките нямат значение, защото посоки няма, тогава си в състояние да направиш избор за уседналост, да положиш основите на градове, тухла по тухла, ред по ред. Най-истински са най-пропилелите хора, защото само този, който е загубил всичките си битки, се научава да води и печели войни!