Има истини, от които не можем да избягаме. Има и книги, които не може да не прочетем. В моменти, в които нещо ти липсва безумно много, определено някой трябва да ти припомни за смисъла...онзи смисъл, който ни прави това, което сме...

Тази книга направи точно това.

Макар и чувала не до там положителни отзиви за този автор, протегнах ръка към библиотеката ни и хванах точно негова книга. Книга, която не можеше да те остави безучастен. По-скоро те оставя безмълвен пред истините, които ти напомня. Защото тази книга не ти казва нищо ново. Тя просто те кара да си спомниш...онези истини...най-важните...

Така, както тази вечер и аз си бях спомнила...за някой, който ужасно ми липсваше.

Но каква ли беше истината за тази липса...

Тази книга ми помогна да си спомня едно основно правило за липсите. А именно, че  живеенето в непрекъсната липса на някой е най-добрият начин да разберем всъщност колко го ценим и да искаме да му го показваме непрекъснато.

Спомних си и онази тайна. Тайната на щастието. Криеща се в това да се радваш на чудесата на света, но без да забравяш за онези две капки олио в лъжичката... Защото, когато вторачим поглед в едно, изпускаме от очите си друго. А то може да е най-важното нещо в живота ни...И защото, когато твърде много живееш в миналото или бъдещето си, пропускаш това, което се случва тук и сега. А “ако можеш никога да не излизаш от настоящето си, ще бъдеш щастлив човек.” И “животът ти ще се превърне в безкраен празник, защото той не е нищо друго, освен моментът, в който живеем.”

Спомних си и за това, че в света винаги има двама души, които се търсят. И се запитах аз защо съм тъжна, щом вече съм го открила?! “А когато се открият и очите им се срещнат, миналото и бъдещето вече изгубват всякакво значение, съществува само този момент и тази невероятна увереност, че всички неща под слънцето са написани от една и съща Ръка. Ръката, която събужда Любовта и която е създала сродна душа за всеки, който работи, почива и търси съкровище под слънцето.”

И точно в това се крие смисълът на мечтите...

Но и почти винаги те са съпроводени от него...

Страхът. Спомних си за онзи страх, породен от липсата на някой. Страхът, че никога няма да се завърнеш при този някой. Но си спомних и за обичта на Слънцето. Така както то “обича” Земята отдалеч, за да не я убие, така трябва да можем да обичаме и ние. Като непрекъснато даряваме живот и топлина на тези, които осмислят съществуването ни, дори когато ни дели огромно разстояние. И точно това ни прави мъдри- способността да виждаме нещата отстрани, от разстояние.

Спомних си и за онзи страх, заради който много често грешим в любовта. Страхът, че ще страдаме. А “страхът от страданието е по-лош, отколкото самото страдание.”

Защото единственото, което постигат нашите страхове е да ни отклонят от пътя, който следва всеки един от нас- пътят на Личната ни легенда.

Но ние не можем да я последваме и тогава, когато спрем да търсим ...своето съкровище. Защото само, когато всеки от нас го открие... само тогава има шанс да стане по-добър.

“Оловото ще изпълнява ролята на олово докато светът се нуждае от него, след това ще се превърне в злато.” Защото, когато се опитаме да бъдем по-добри, всичко около нас би могло да стане по-добро.

Спомних си и, че често живеем в най-голямата лъжа - че когато изгубим контрол над живота си, той става подвластен на съдбата. А ако знаехме как да  го живеем, щяхме ли непрекъснато да се оправдаваме със съдбата?

И накрая- спомнете си и вие най-важното- че “Всеки човек на Земята, независимо с какво се занимава, винаги играе главната роля в Историята на света. И обикновено не знае това.”

Книгите са хубаво нещо. Дори, когато само ни напомнят всеизвестни истини. Истини, без които обаче не можем, за да съумеем да открием своята такава!

А вие четохте ли я вече?

Аз отгръщам “Петата планина”...