Юли. Гореща петък вечер. Хладен душ. Малко грим. Готини дрешки. Ама хич не изглеждах зле в този перфектен тен, който имах... Телефонът ми звъни. Излизам. Взимам такси до болка познатия ми вече нощен клуб. Шофьорът не млъква. Къде отиваш, на колко си, изглеждаш по-малка...

Вече не го и слушам. Втренчена в дисплея на телефона си, обмислям какво да ти пиша...”Липсваш ми”, “Трябва да те видя”, “Къде си?”...Или не, ти мразиш да пишеш смс-и...Ще ти звънна. Трябваше да измина около 10 км, за да се реша. Слизам от таксито и набирам. Отговор няма. И ето, че пак побеждава отчаянието ми. Пиша:“Къде си? Липсваш ми. Обади се.” И влизам. Охраната пак ми хвърля учудени погледи, поради годините, които “показва” личната ми карта и невинната ми сладка физиономия на дете. Де да бях толкова невинна и в действителност!

Сядам на бара. Чакам него, а продължавам да мисля за теб. Пиша ти отново. Отговор никакъв. Поръчвам си голям джин и започвам отчаян флирт с бармана. И сякаш това ме  успокоява. Ти може да сваляш друга, но аз вече почти свалих този тук и чакам друг.

Ето го и него. С приятели. Дълга, влажна целувка за здравей и онзи поглед на дива котка, чакаща своята мръвка. Всичко се четеше в очите му! Барманът ни хвърля пронизителен поглед, а ние се местим на сепаре. Май бях пропуснала да му кажа, че чакам друг!

Втори голям джин, а аз цъкам като луда по копчетата на телефона си. Вече не пиша мили смс-и. Вече пиша толкова безнадеждно глупави изречения, че ако аз самата бях мъж, щях да се скъсам от смях, четейки ги. Мъжете не обичат такива жени. А аз отново ти показвам колко не мога да живея без теб. Я, стига! Този тук с мен вече се изнервя, а аз се поосъзнавам и спирам. Майната ти! Боклук! И какво- сега пак ще изчукаш нея, а утре ще ми се обадиш в 9 сутринта с думите “трябва да те видя, вземи си такси  и ела”.

Не, няма да мисля за утре. Усещам, че алкохолът ми идва в повече и усещам, че вече не ме гледаше само той.

Беше странно да ме зяпа така! Блеснали очи , прекалено чести прегръдки и шепнене на ушенце. Виждах желание. А може би бъркам?

Ставаме да танцуваме. Ти, аз, тя...И в един момент сякаш...Не знам как се случи. От диви танци и алкохол, от преградки и нежни докосвания на дансинга...просто впихме устни. И това не ме смути, дори не ме накара да се замисля и за секунда защо се случва! Събрахме погледите определено. Неговият поглед вече не ми разкриваше просто желание. Зяпаше ме толкова настървено, все едно не беше ял от седмици! А аз се забавлявах. И си мислех, че не ми пука. Не ми пукаше нито за хората, нито за него, нито за теб, нито за нея. Пукаше ми само за мене си, за моето удоволствие. Дали изглеждах жалка или смешна или скандална или просто мръсница? Не знам. И не ме интересуваше!

Вечерта завърши както се и предполагаше. Но без нея. Целувката ни стигаше. Дори и пияна, не можех да го направя. Нещо ме спря. Не, с нея нямаше да си легна.

Ранна сутрин. Да, за мен 10 сутринта след такава нощ беше мъчение. Но се събудих. От звънене на телефон. Той се размърдва, а аз опитвайки се да се измъкна от прегръдките му, се протягам и виждам това, което не исках да видя. Твоето име на дисплея на телефона си.

“Ало, здравей”. И чувам познатото: “спиш ли още”. Да, спя, за теб спя, нещастнико! А гласът ми толкова сънен и мек, отново изрича “Да, а ти?”  Следва едно “дълго” обяснение. “Снощи заспах рано, сега виждам, че си звъняла.” Как исках да си пред мен сега! И как исках да ти се изсмея! И после да те удрям, докато не те заболи толкова, колкото болеше мен сега.

Не за първи път го чувах. И не за първи път знаех, че е лъжа. Но мълчах. Погледнах към този тук до мен, който ме гледаше все по-изпитателно и казах: “Ще ти звънна по-късно, искам да се разсъня.” А отсреща чух познатото “Оправи се и ела, чакам те!”

Не, този път нямаше да стане. Нямаше да дойда никъде. И нямаше и да те видя повече. Бях го решила. Сега само оставаше да убедя и сърцето си, че може да живее и без теб. Защото ти не му даваше нищо! Ти му взимаше цялата любов и я превръщаше в страдание, в отчаяние, в гняв. Не, аз повече нямаше да го допусна! Нямаше. Щях да те оставя. Щях да те забравя. Въпреки, че те обичах и исках толкова много само теб...Но не беше седмица, нито месец, нито година. Вече години те търпях! Да, ето че започвах да се осъзнавам. Вече заменях обичам с търпях. Това беше добро начало!

Тази едностранна любов беше толкова гнусна и унижаваща ме вече, че трябваше да я изгоня. На цената на всичко. Ти беше най-голямата пречка в живота ми и аз трябваше да те разкарам! Непременно!!!

Тръгвам си. При него ли? И при него нямаше да се върна! Не ми трябваха вече нито красивите му очи, нито перфектната му усмивка, нито трапчинките му, нито дори милото му държание. Защото в крайна сметка след тези диви нощи, оставаше само махмурлука...Сърцето не “помнеше” нищо. Него никой не го докосваше!

А аз бях твърдо решена, че ще започна отначало. Ще обичам и ще бъда обичана! Не защото трябва, а защото го исках повече от всичко..., но до тогава имаше още много време и още не малко мъже...

Следва продължение...