“Какво правиш, за Бога? Ще ми изпочупиш цялата къща! Ти не си нормална!” Какво правя ли, копеле нещастно? Иска ми се да ти счупя и главата, ама не съм ти в категорията и рискувам да загубя двубоя! Фенки, фенки и пак фенки! Ебати звездата! Знаеха те хиляда човека и явно беше решил, че имаш право да ги изчукаш всичките.

Хвърлях, крещях, псувах и си мислех, че това наистина е края. На земята вече имаше купчина от скъпоценните ти касетки и дискове, а любимата ти статуетка за малко да те уцели в челото. Добре, че беше лека! Нещастник. Дори не отрече този път. Явно не ти пукаше. В един момент сякаш се уморихме. Ти спря да събираш боклуците си от пода, аз спрях да хвърлям...

Седнах на спалнята и се разплаках. А ти както винаги стоеше безучастен, безчувствен, с ледена физиономия, гледаше ме със съжаление, с яд, с болка, но не и с... любов. Всъщност аз дори не помнех някога да си ме гледал с любов! Това беше края. Избърсах си сълзите, изправих се и заявих: “Аз бях до тук!” Направи крачка към мен. Знаех, че все пак ще ме прегърнеш. Но се дръпнах. Не, не исках да те усещам повече и за секунда до себе си. Беше ми студено и знаех, че ти няма да ме стоплиш. След месец. Месец, в който ти не спря да звъниш. Извинява се. Прави се на такъв, какъвто не си. Седнах и го написах...

Онова, което винаги съм искала да ти кажа. С онези думи, които сякаш ме беше срам да произнеса на глас пред теб. Думи, от които щеше да те заболи. А може би не? Не знаех какво щях да ти причиня и не исках и да знам. Ти изсипа върху мен цялата помия на този прекрасен свят в този най-прекрасен период от живота ми. Накара ме да порасна за дни...Накара ме да повярвам, че любовта е една голяма илюзия. Опита се да убиеш най-доброто, най-искреното в мен. Та аз бях само на 17, когато те срещнах. И в един дъждовен ден просто го направих. Пуснах го в пощата ти...и изчезнах завинаги от живота ти. Какво се случи след това ли? Той звъня ...веднъж...Аз не вдигнах. И повече не го видях. До ден днешен. Но историята не свърши до тук. Оказа се, че без теб беше още по-сложно. С теб болеше, но без теб болеше двойно.

С теб газех в ледени води... Но без теб ледът ме скова...За години... Пушех цигара след цигара и си мислех, че ще полудея, ако остана тук. Излизам. Сама. Знаех къде отивам. Щях да пробвам. Какво пък губя? Харесвах го от доста време. Седнах на няй-близката до бара маса. Поръчах си капучино и започнах да пуша нервно, зяпайки го. Да, и той не остана безучастен. А и ме виждаше не за първи път тук. Да, след две вечери излязохме и да, легнах си с него. Всъщност не. Тъкмо хапнахме, пийнахме, взехме си такси до тях, почти се съблякохме и той каза “не, не мога!” Ето това не ми се беше случвало! Какво, за Бога! “Ами, всъщност имам си приятелка.”

Ебати нещастника! Не можа ли с това да започнеш!? Угризения на съвестта по гащи! Ама, че е глупаво! “Ок, махам се и кажи на приятелката си, чe много я обичаш, защото си успял да стигнеш само до сутиена ми.” Вкъщи. След седмица. Цъкам по копчетата на компютъра си и набирам един много познат номер. Да, мислех, че откакто се разделих с него, ти беше първият, който прекалено много харесвах. Но ти отново беше зает- на работа цяла нощ, на лекции цял ден и напушен цяла вечер. Не, ти не беше за мен. Дори самият ти ми го каза. Ама защо толкова много те исках?

Заради забранения плод....Или защото наистина се влюбвах в теб? Последваха едни безкрайни срещи. Едно безкрайно висене в клуба, в който бачкаше и едни твърде опасни истории с трева и амфетамини. Но не, аз не позволих да стана част от тях. А и ти самият не ми даде. Разделихме се. Без дори да сме правили секс. И ето тук осъзнах най-страшното. След седмица вече не ми липсваше. Отново заблуда. И към теб не е било нищо повече от привличане. Дали някога щях да се влюбя? Търсех го толкова отчаяно...Но не намирах нищо, освен такива, които си падаха по мен. А аз след седмица вече не ги помнех. Поредният Пламен. Май трети по ред беше. Лято, море и една любов, която отново обърках за истинската.

Оказа се, че си забравил да споменеш, че имаш гадже, с което се събираш и разделяш, когато ти хрумне. Плаках. Много. Но след месец вече дори не помнех какво толкова харесвах в теб. Ето, че любовта не вирееше и в другите градове. Дори там- на морето. Или просто се удави. Ама твърде бързо. Е, аз изплувах...Към поредния, в който щях да се влюбя наужким. Защото просто исках да те забравя. Ами, ако се беше обадил след писмото ми? Ако бях отговорила всъщност ...на единственото ти обаждане? Не, нямаше да го мисля повече. Сега се оправях за боулинг. И май този път нямаше да е само игра....