УСЕЩАНЕ ЗА МЪЖ

Една обикновена Пепеляшка и един необикновен Принц...

Всички знаете кой е той.

Всички сте го чували поне веднъж.

Всички различавате гласа му дори между много други велики гласове.

Дори тези от вас, които мислят, че музиката започва с Устата и свършва с Азис.

Дори тези от вас, които са убедени, че Моцарт е просто марка шоколадови бонбони, а Верди е онзи от несъществуващата вече банкнота от хиляда лири достолепен господин, за когото казват, написал химна на футболния Милан... Всъщност химна на Милан е Триумфалния марш от Аида. А тя е от Верди, да. Да се надяваме, не съм единственият привърженик на Милан, който знае това...

Всички знаете кой е той, нали. Кралят на операта. Най- влиятелният тенор на всички времена. Най- важният тенор в историята на операта.

Според ВВС- не според мен. Олицетворението на музиката. Другото име на страстта.

Това, което не знаете е, че това не са думи за юбилей. Нищо, че вчера той стана на 70. Това е едно обяснение в любов. За него, duende- то на живота ми, мъжът от сънищата ми. Пласидо Доминго. И за мен- Пепеляшката, сбъднала своя сън...

Помня много ясно първият път в живота си, когато чух тази музика. Операта. Беше зимата на 1979, на Свети Николай, 6- ти декември. Бях на пет и бях наказана. Не помня за какво- може и просто поради лошото настроение на майка ми. Но денят помня изключително ясно - той преобърна живота ми.

Донесе в него една нова любов, една абсолютна страст, една музика, която щеше да стане моят насъщен, моята вода и въздух. Все неща, които щях да разбера по- късно. Тогава, в този студен ден на декември просто стоях свита на две в гардероба и се опитвах да плача беззвучно. Знаех, че ако издам звук, ще стане по- лошо. Гардеробът беше в антрето преди единствената ни стая. Мама гладеше, пушеше цигара от цигара и напълно беше забравила за мен. През процепа с едното си око виждах телевизора. И тогава... От там зазвуча най- прекрасната мелодия, която бях чувала. И запя глас, който не можех да си представя, че изобщо съществува.

Сълзите ми секнаха, дъхът ми секна. На ум се замолих мама да не угаси телевизора. За щастие, тя май въобще не го чуваше. Напрегнах се през малкия процеп и прочетох надписа на екрана- Борис Христов. Ария на Филип ІІ. Това не означаваше нищо за мен. Не разбирах италиански. Не знаех що за музика е това дори- вкъщи звучаха Лили, Емил, Едит Пиаф. Но това!? Не знаех какво е това. Но...беше толкова красиво, страстно, болезнено...

Бях на пет и нямах идея за какво става дума. Но по средата на арията заридах с глас от гардероба. Сякаш интуитивно усещах, че онзи далечен и незнаен за мене крал ще се превърне в спътник на собствената ми мъка, на моите пропадания и светли моменти. Влюбих се в операта- без дори да знам в какво точно съм се влюбила. Влюбих се от раз, безпаметно, неистово заобичах тази странна, вълшебна меланхолия, която така не приличаше на Лили и Емил...Но която ми „ говореше”. Говореше на сърцето ми и аз я разбирах.

Нищо, че бях на пет, едва се бях научила да чета и живеех сред хора за които музиката започваше от Лили и свършваше с Лепа Брена... Много години по- късно щях да разбера, че операта не е да я разбираш. А да я чувстваш, да я усещаш, да я обичаш. Щях да разбере, че колкото и да си прочел, колкото и да си научил за това велико изкуство, колкото и точен анализ да направиш на даден спектакъл- не това те прави меломан. Да, операта е музика на образованите и знаещите, но... Преди всичко операта е таен език. Който не стига до всеки. И не е за всеки.

Операта е магията на споделената любов. Между теб и този, който ти я поднася. Операта е вълшебството на съпреживяването. Между теб и тези, които те правят част от своя свят за една нощ, за един миг. Операта е болка, страст, жестокост, радост, гибел, любов, омраза...Операта е целият живот. Нашият живот, тук и сега. Не нечий друг живот в одавна отминало време. Тогава, в гардероба, не знаех всичко това. Не знаех, че всичко истинско в живота често започва така- случайно, внезапно и стихийно. Арията свърши. А моите въпроси останаха без отговор. Ако успявах да чуя нещо по радиото- успявах. Ако не...

Това се промени рязко в трети клас. Учителката ми по музика се казваше другарката Лалка Иванова. Не сте имали такава учителка по музика. Сигурна съм.

Човек, който живееше за две неща- за музиката и за нас. Така увлекателно и любопитно ни поведе в неизброимите вълшебства на музиката, че аз с удоволствие се потопих в тях. И един ден... Един ден в час тя каза:” Днес ще се запознаем с операта”. Така разбрах какво е либрето, композитор, диригент, защо в оркестъра има струнни и от какво се състои щрайха. Научих какви са другите инструменти, какво е увертюра, дует, ария, хор. Какво налага присъствието на определен тип характери в произведението. И най- важното. Научих пет вълшебни думи- тенор, бас, баритон, сопрано, мецосопрано.

Всяка от тези думи учителката ни придружаваше с:” Ето, така звучи тенорът”. И от грамофона в класната стая се разнасяше омаята на още един велик глас. Помня. Ужасно добре помня петте гласа, които Лалка Иванова избра, за да ни „ запознае” с белкантото. Димитър Узунов, Борис Христов ( познах го- това е кралят от телевизора, казах си...), Тито Гоби, Мария Калас и Гена Димитрова. Беше забележителен трети клас...

И един ден се престраших. Рекох си, че ако я питам нещо, тя сигурно няма да ми се кара като мама. С хиляда запъвания й обясних колко харесвам това и как искам да го слушам повече. Така започна нещо много щастливо за мен. Кръжокът по музика.

Часове и часове, в които научавах нови и нови неща за необятната вселена на класиката. И постепенно откривах „ моите” планети в тази вселена. Учителката ми убеди мама да позволи да започна пиано. Бях твърде голяма, но...Мама се противеше- а ученето, а тя пее фалшиво, ама не мога да й купя пиано. Тя я изслуша и каза:” Другарко, това дете обича музиката. С или без Вас, аз ще я уча да свири. Има нюх и слух. А дали пее фалшиво, Вие не може да прецените. Защото не сте музикант. За разлика от мен. Пиано никой не Ви кара да купувате. Тя ще свири. Дори да възразявате. Защото обича музиката”.

Школата по пиано и кръжокът по музика се превърнаха в моето убежище, в моето спасение. Както книгите, историята, ученето. На драго сърце правех всичко- само да ме оставеха да свиря. Свирех в захлас, часове. Там, с пианото, с музиката, всичко беше красиво. И нямаше болка. Нямаше. Нямам талант. Но се научих да свиря на едно приятно ниво- като за пред приятели. И най- важното. За себе си. Ей така, да седна пред клавишите и да забравя всичко. Пианото. Ех, пианото... Когато свиря, почти вярвам, че щастието съществува. Трети клас мина и замина. Бързо. Много бързо. Но не преди да ми донесе още една радост. Още един пристан.

Тя, моята учителка по музика започна да ни води в Операта. Всяка седмица. Три дни в седмицата тя посвещаваше на нещо, което се съмнявам, че е фигурирало в учебната програма. Водеше ни в Операта, Оперетата и Народния театър. Театърът се сменяше понякога- Сатирата, Военния, София. Три дни в седмицата душите ни се хранеха с красота и устрем към нещо различно от шоколадите Крава и бонбоните Карамел Му...И всичко ставаше с подготовка- четяхме произведението, по което пиесата или операта са написани, запознавахме се с биографиите и другите роли на певците и артистите. Е, замеряхме останалите посетители с карфички и хартиени топчета в антрактите, но щом светлините угасваха...Спирахме да дишаме!

Нямам представа колко от нас станаха поклонници на изкуството в крайна сметка, но аз цял живот ще бъда беззаветно благодарна на тая жена! На другарката Лалка Иванова, която ме въведе за ръка в един свят, който приех за свой.И той също ме прие за своя, приюти ме. Един от най- щастливите мигове в живота ми беше дипломирането ми като изкуствовед в Рим. Беше тържествена, красива церемония в една от най- прекрасните музикални зали на света- тази на академията Санта Чечилия. Госпожа- вече- Иванова седеше на първия ред. И когато получих дипломата си от ръцете на интенданта на Миланската Скала, а маестро Мути обяви, че съм отличничката на випуска си и поради това- „ запазена марка на Скалата” за една година- изобщо не обърнах внимание на аплодисментите.

Там, на първия ред седеше една жена, която не криеше сълзите си. Жената, без която аз никога нямаше да съм това, което съм. Жената, която одавна вече не е „ госпожо Иванова”, а просто- Ла. Щастлива съм, че с времето успях да й върна част от това, което тя ми даде. Щастлива съм, че споделихме много съкровени мигове в салоните на много велики театри. Че изпихме много чаши червено вино в галериите на Скалата и много чаши среднощно италианско еспресо след поредната нощ на Арената.

Щастлива съм, че приятелството ни продължава да крепне и да ни дарява прекрасни моменти. Без Ла дори този текст нямаше да съществува. Може би.

Защото един ден, един прекрасен пролетен ден тя ми донесе една плоча. Все в онзи знаменателен трети клас. Към края му. Донесе ми една плоча и каза:” Ето нещо за ценители. Той ще ти хареса”. „ Той” беше мъжът, заради когото всъщност пиша тези редове... Да ми хареса??? Иисусе Христе и Света Богородице! Това беше шок. Пълен, тотален, неистов шок. Като удар в слънчевия сплит. Като мълния. Бях поразена. Не- бях сразена. Бях...прелъстена от този глас. Съзерцавах обложката на плочата и слушах, слушах, слушах. Бях обсебена. Този страстен, топъл, баритоново оцветен тенор, който пееше като че ли само за мен. На мен.

Точно тази особена драматичност на тембъра, тази подчертана, но много елегантна баритонова окраска на гласа му ме омагьоса. За точно три удара на сърцето ми Пласидо Доминго престана да бъде просто едно име за мен. Влюбих се. В гласа му, в очите му, в тази страст, която пеенето му излъчваше. Знам, че ще ми се смеете. Знам. Или може би не?...

Годините минаваха, трупах опит, знания, култура и...самота. Той беше единственото ми пристанище. Изрязвах всяка снимка, която ми попаднеше и я кътах като съкровище. Говорех му, нощем се взирах в тавана и на ум му разказвах деня си. Купувах всяка плоча, а после касета, която ми попаднеше. Знаех, че това е просто...сляпо обожание. Но моят иначе толкова способен ум не ми помагаше. Страдах. Истински. С времето- все повече.

Помня много ясно момента, в който се запитах какво ли е да...целуна тези устни...да опра буза до тази брада...да прокарам пръсти през тази коса...Какво ли е да ме прегърнат тези ръце! Помня този момент. И следващия- в който си забраних изобщо подобни мисли. Просто си казах, че трябва да се взема в ръце. Взех се.

Докато не се оказах студентка в Рим.

История на изкуствата. За тесен профил избрах литература и класическа музика. Без да знам и ПРЕДИ да знам, че това значи задължителен стаж в някой голям оперен театър всеки семестър. Без да знам, че отличниците имат привилегии. Например- да наблюдават репетиции, да присъстват на спектакли за пресата и прочее протоколни прояви. Професионалният ми път се стече различно, но тогава все още се предполагаше, че един ден аз ще стана част от маркетинговата администрация или от пи ар екипа на някой митичен оперен театър. Бяха толкова фантастични времена. Всяка вечер гледах на живо хората от плочите вкъщи. Дори не се наемам да опиша усещането. Първият път, когато гледах на живо Николай Гяуров като Филип ІІ, качих температура. Плаках неудържимо през цялата вечер.Не ме питайте защо- не мога да ви предложа смислено, рационално обяснение... Пепеляшка беше дошла на бала... Но дванайстият час предстоеше.

Още не знаех това. Дванайстият час настъпи в деня на 18- я ми рожден ден. Семейните приятели, при които живеех, ми направиха подарък. Подаръкът за пълнолетието ми. Билет. За Арена Ди Верона. Специален билет. Даващ ми право да посетя освен спектакъла и трите му репетиции, и... един прием след това. Джовани ме придружи. И ми показа билета една няколко часа преди спектакъла. Отело. Джузепе Верди. Когато видях изпълнителя на централната партия...! Няма да ви разказвам как мина спектакъла. Как бях убедена, че той пее САМО за мен. САМО на мен. Как го изпитах с очи, с цялото си същество, поглъщах го. Бях на 18. Значи- той е бил на 52. Изключително привлекателен, харизматичен, мощен... секси.

Господи, колко сексапил притежава този мъж ВСЕ ОЩЕ!? А тогава...тогава! Тогава ми се струваше,че небесата са се разтворили над мен!... Най- забележителното от онази вечер е, че...припаднах. След спектакъла. Когато с Джовани отидохме на онзи прием. Той беше още с костюма и грима на Отело. Изведнъж забравих, че говоря испански. И италиански. Той стоеше на три крачки от мен. Истински. От плът и кръв. Моят блян, моята любов, мъжът от сънищата ми. Този, когото милиарди пъти бях прегръщала в мечтите си- стоеше до мен. А аз...припаднах. Свестих се в някаква стая. Джовани стоеше до мен и държеше ръката ми. Спомних си. Какво се е случило. И полудях. Разплаках се. Тихо, безмълвно, отчаяно. От стрес започнах да говоря на сицилианско наречие. Стисках ръката на Джовани и повтарях, че съм идиотка, че съм пропиляла шанса на живота си.

Джовани, ах, милия Джовани, за когото бях петото дете в къщата!,стисна ръката ми, усмихна се и посочи другата страна на леглото. Той седеше там. Без грим. С обикновен черен панталон и тъмно червена риза. Отново усетих онова замайване, онова жестоко усещане, че това не се случва с мен, че ей сега ще се събудя. Не смеех да мръдна, да дишам. Убедена бях, че е сън, че е...игра на въображението ми. Знам как звучи. Лудо. Нереално. Неистински. Знам. Но...Така беше. Чух се да повтарям- сънувам, Джовани, сънувам. И тогава...Тогава той каза:” Знам, че говорите испански. Успокойте се и ме погледнете.” Няколко безумни минути местех поглед между него и Джовани. ТОЗИ ГЛАС. ТОЗИ ТЕМБЪР. ТЕЗИ ОЧИ. НЕ МОЖЕХ ДА ГИ СБЪРКАМ. НЕ МОЖЕХ.

В крайна сметка си наложих да се успокоя, да се държа нормално. Поех въздух и го погледнах. Несъзнателно протегнах ръка. Или може би съвсем съзнателно... Той се усмихна:” Припаднахте. Честит рожден ден, Мария”. Отново заплаках. Излезе, преди да кажа каквото и да е. Джовани ми разказа останалото. Пренесли ме в някаква гримьорна, дошъл лекар, казал, че е от вълнение. Това все още не обясняваше присъствието му. Джовани се засмя:”ех, малката ми, ти падна в ръцете му. Той те донесе.” Така значи. Пепеляшка беше дошла на бала и беше припаднала в дванайстия час. Каква ирония, нали!? Бях сънувала тези ръце. Бях мечтала да ме прегръщат. А не помнех допира им...

Разхождахме се между гостите, Джовани видя свои приятели. Снимах се с Райна Кабаиванска- тя пя Дездемона. Постоянно го търсех с поглед. Реших, че е време да си ходим. Не понасях близостта му. Не понасях това да съм в една стая с него и толкова далеч от него. Почти на вратата един глас ме спря:” Нима бях толкова ужасен тази вечер, че припаднахте?” И тогава...Някакво безумно спокойствие ме заля. Успокоих се, почувствах се толкова уверена, на място. Обърнах се, усмихнах се и на моя малко твърде литературен испански със странно френско „ р” казах: „ От дете сънувам този миг. Сънувам Вас. Винаги съм искала да съм Вашата Дездемона. И всъщност съм- и аз като нея Ви обичам безумно.След тази вечер мога да умра спокойна”. И излязох.

Джовани сто пъти ме попита какво съм казала. Усмихнах се без да му отговоря. Преди да излезем от сградата, той слезе по стълбите. Повтори, че Джовани му казал, че имам рожден ден. И искал да ми подари нещо. Пожелах да се снимам с него, разбира се. Снимките са няколко. Една лятна нощ във Верона. И всичките са хубави. Но...когато все пак се сбогувахме, той ми даде малък плик с думите:” Отворете го утре, нали”. Прегърнах го. С мисълта, че сега вече мога да умра. А пликът отворих още в хотела, разбира се. Една прекрасна фотография на моят прекрасен Отело. С посвещението:” На Дездемона- за любовта. И на Мария- за смелостта. Честито пълнолетие. Завинаги твой- Отело”. Тази фотография стои на нощното ми шкафче и днес. До снимката на мъжа ми.

Така навърших 18. Така започна моят „ истински” живот. А в университета...

В университета ходих всеки семестър в различен оперен театър. И неизменно го срещах. За пръв път- три години след случката във Верона. Така или иначе реших да работя друго. Защо ли? Защото...не можех да понасям да го виждам понякога за ден, два, месец. Но по време на следването...събрах съкровищница моменти. Някои- съкровено лични.Много лични. Повечето- професионални.

Обичам го. Обичам го толкова много, толкова...неизразимо. Той е моето duende. Моята сбъдната мечта. Моята страст, моята любов. Завинаги моят Отело.

Понякога само снимките от Верона ме убеждават, че Пепеляшка е била на бала...

22 януари, събота, 2011 г.