Тръгваме от столицата на България – София. Крайната ни цел е село Селановци, разположено в дунавската равнина на 7 километра от град Оряхово, където чрез ферибот можете да отскочите до северната съседка – Румъния. Два са основните маршрута водещи до с. Селановци.

По – дългият е през град Враца, по – краткият през град Ябланица. Не се изкушавайте от желание на спестите километри и време! Докато сте на варненската „магистрала” всичко изглежда наред. Широк и приличен път. Така е до отбивката при гр. Ябланица, което е и край на „магистралата” София – Варна !!! Вероятността да отбиете в едното платно преминавайки през тунелите на набедения за магистрала път и така да попаднете в километрични авто - колони е огромна. Това със сигурност са най – ремонтираните тунели в пътното строителство в цялата му история. Щом отбиете край гр. Ябланица навлизате в трасе, което силно на помня на „ off road”. Тук пътната маркировка е бледа, дори в дълги участъци е напълно изтрита. Единствените Ви ориентири за платната са чувството Ви за ориентация и познаването на посоките. Пътните знаци са изкривени, така – щото шофьорът или спътниците му да трябва да се извърнат за да видят какво всъщност указват. Избуяли храсталаци и неокастрени клони на дървета частично или изцяло закриват пътни знаци и странични маркировки, който не рядко са избушени от нееднократния им контакт с брони и ламарини. Платното е осеяно с всякакви по ширина и дълбочина дупки и пропаднала настилка. Направените кърпежи често пъти са на по – ниско или по – високо ниво, което е предпоставка за пукане на гума или изкривяване на джанта. Пътно осветление няма. Така че, изберете този маршрут, ако сте опитен шофьор, но дори в този случай пътувайте в светлата част на деня, и ако сте „off road” – ър и търсите екстремно изживяване. За останалите препоръчвам пътя през град Враца. За целта на гр. Ботевград трябва да „слезнете” от варненската „магистрала”. Поемате по околовръстното шосе. Това, което си заслужава вниманието Ви, също толкова и не го заслужава. Няколко постройки с пристройки представляват крайпътни ханчета. Посрещат Ви навъсени „лелки” на средна възраст. Постоянно киселото им настроение е необяснимо. Веднъж, защото тези ханчета са частна собственост, частен бизнес, и като такъв целта му е печалба и личното благополучие. Никой, абсолютно никой не е заставил на сила тези хора. Никой не им е и виновен за каквото и да било. Така че постоянното „криво” настроение е не логично и крайно ненужно. Ако преодолеете намусеното състояние на персонала идва ред на не по – малко сериозно изпитание. Блудкаво кафе - вероятно втора цедка; кебапчета, пилешка пържола, въобще месните продукти се предлагат само и единствено алангле. Дори и не опитвайте да се информирате за срок на годност или произход на продуктите – рискувате да бъдете най – малкото нахокан с преобладаващи нецензурни изрази. Касова бележка е също тема : табу. Още със спирането пред този тип крайпътни заведения се съгласяване със санитарните и хигиенни условия, пардон с липсата на такива – зловонни тоалетни тип „клекала”; тоалетна хартия, сапун в повечето случай няма; хранителните складове, кухните - току до тоалетните – там фаянсът е или силно замърсен или начупен; в салоните за клиенти покривките, ако има такива са с петна, оливерниците мазни и мръсни, приборите с полепнал варовик. Дотук всичко изглежда нормално. Тук е закон да се нарушават законите. Не съм сигурна – но търговски, данъчен, санитарно – хигиенен закони и разпоредби са грубо нарушени. Контрол от страна на държавните органи е тотално занижен, липсващ дори. Да не говорим, че контрол върху държавната администрация и отговорните инспекторати, за системни нарушения от тяхна страна също няма! Остават Ви или да отминете подобни бардаци, или да се примирите с поредния омагьосан кръг. Тук , на околовръстното шосе / също като на всички околовръстни и на магистралите / сте свидетел и на непълнолетни момичета, които по – малко доброволно, и повече по принуда проституират. Няма да навлизам в темата, защото въпросите отново ще са плашещо повече от отговорите. Ще вметна само, че съм за легализирането на проституцията, както искайте го разбирайте! Продължавате по пътя си. Макар и по – дълъг на разстояние това е по – сносният път – преасфалтиран, с видима пътна маркировка, налични пътни знаци и табели. Осветление няма, но такова няма в цялата транспортна мрежа извън населени места. Зяпайки през прозорците на превозното средство няма как да не Ви се набият в очите „островчетата” – отбивки на пътя за отмора или аварийно спиране - опикани и осрани /без извинение/ от пътуващите. Превърнати в миниатюрни сметища – найлонови разкъсани пликчета, пластмасови бутилки, огризки и опаковки от храни и напитки, тоалетна хартия и не рядко използвани дамски превръзки. Отблъскващ преден план, след чието съзиране за задния не Ви остава желание. И така пропускате хълмове с вековни гори, ширни, даващи усещане за волност поля.

Виещи се коларски пътища. Диви, стремглави потоци и кротки, вдъхващи покой реки. Състоянието на съоръженията от електропреносната мрежа внасят и притеснение. Ръждиви. Даващи своя дан на корозията. В тези заплашителни съоръжения ще съзрете престъпната абдикация от задължения на държава и държавно – частни дружества в сферата на енергетиката. Оставяме на страна безхаберието на държавата към енергийната мрежа, защото за пореден път въпросите без отговор ще са като пролетен порой. Така предпочетения маршрут преминава през с. Скравена, с. Новачене, с. Люти Дол, гр. Мездра, областният гр.Враца, с. Мраморен, с. Баница, с. Борован, с. Алтимир, гр. Мизия, гр. Оряхово, до сами нашата крайна дестинация с. Селановци. Пресичате реките Искър и Скът. Пещера Леденика във Врачанската планина също е природна забележителност, заради която си струва да се отклоните от пътя и да и посветите няколко часа от времето си. Този маршрут е богат и на история. В отделни точки съвпада с „пътя на Ботевата чета”. В същия врачански балкан е лобното място на гениалния поет и революционер по душа Христо Ботев. В ясно време с просто око се вижда „кръста – паметник” на връх Вола. Още едно място заслужило си да отделите от времето си за да го посетите. Не само заради историческата стойност, не само заради символиката, но и заради великолепната гледка откриваща се от върха. Но бъдете сигурни, че няма как да се заблудите - все още сте в България през 21 век. За това ще Ви напомнят непочистените корита на двете реки. Изхвърлените по бреговете битови и строителни отпадъци. Запустелите, обрасли, необезопасени пътища до природните или исторически забележителности. Липсата на каквато и да е организация – покривени и изгнили информационни табели, отсъствието на персонал по поддръжка. За гид-ове и дума не може да става. Абсолютната липса на национална кампания за популяризирането, на който и да било обект - рушащи се сервизни постройки; минимални или никакви такси, които по никой начин не са достатъчни за заплати, а още по – малко за поддръжка на самите обекти. Ако сте се наситили на престъпни безхаберие и безотговорност, недалновидност на държавните институции спрямо природни и исторически ценности продължавате по маршрута. Пред очите Ви се редуват красиви природни пейзажи и занемарени, запуснати, рушащи или вече разрушени съоръжения и селскостопански сгради, амортизирани, морално остарели селскостопански машини пъплещи едва, едва из обработваемите земи, стада от по две – три крави, дузина овце, една –две кози мръсни и вонящи на изпражнения. И тези гледки съпътстват пътуването Ви отначало до край.  
Съзираме табела : Селановци. Достигаме крайната цел на нашето пътуване. Посреща ни остър завой. Платното е като след преминаването на тежка бронебойна техника. Асфалтът е раздробен, снадките между многобройните кърпежи са се превърнали в процепи. Това е главен и достатъчно натоварен път. Маркировката отдавна се е изтрила. Пътни знаци няма. Няколкото стълба улично осветление, заплашително надвиснали над платното не работят. Дали защото са повредени, или от криворазбрана пестеливост това знае само кметската управа на селото. Селото е разположено на 110.218km2, разделено на десет махали с население около 4070 постоянни жители, по данни от 2007 г. Пет са асфалтираните улици – пътят преминаващ през селото, две от улиците водещи до мегдана и двете им перпендикулярни пресечки. Всички други са прашни калдъръми , естествено без улично осветление. Макар и многолюдно, в работоспособна възраст население прави впечатление, че сградния фонд – частни домове, общински и държавни сгради са занемарени, запуснати. По фасадите на къщите можете да видите паяжини от пукнатини. Покривни керемиди избеляли от старост. Изметнати черчевета, пукнати и силно зацапани прозорци. Огради, дувари съградени от подръчни материали. Разхвърляни и някак мърляви дворове. Обори с увиснали и рушащи се покриви. Цялата тази картина подсказва за сиромашия, материална и духовна сиромашия. Разбира се, има и къщи и дворове, които прилягат да са поздравителни картички. Но това по – скоро за цвят, отколкото стандарт. Усещането за материална и духовна нищета се допълва от две пустеещи сгради в самия център на селото. Приземния етаж е превърнат в дискотека, но горните два етажа като мизан сцена на блудкав психо трилър - изпочупени прозорци, изкъртени дограми, сива и къртеща се фасадна мазилка. Другата сграда е социалистическа издънка, незавършена, само защото е хванала времето на перестройка и последвалата „демокрация”. Единствените наскоро реновирани сгради са тези на читалището и на училището. Тук кино прожекции, театрални гастроли, концерти са само част от историята на селото. Читалището е единственото културно и развлекателно средище. Но, на любителите танцьори, певци, художници и прочее мотивацията е сведена до минимум, така както и възможностите за изява и развитие. Селото, известно с школата по борба днес има една спортна зала, където финансови интереси се преплитат, пречейки на развитието на този традиционен за района спорт. Намалява броя на децата трениращи. Доказали се специалисти – треньори са отхвърлени или сами се отказват. Спортни мероприятия и състезания вече се организират все по рядко и на събора под формата на народни борби. Единствените развлечения, както за местните, така и за посетителите са двете дискотеки, които е по – правилно да се наричат чалготеки, двете кръчми и две кафенета. Щом пристъпите прага на дискотеките трябва да сте подготвени, за това което Ви очаква. Мнозинството посетители е на видима възраст 13 – 16 години. При момичетата се наблюдава една зависимост. Колкото годините са по – малки, толкова количеството грим е повече. Колкото е по – малко на възраст момичето, толкова по – оскъдно е облеклото. При момчета зависимостта е следната: колкото е по – малък, толкова броя на изпразнените бирени бутилки е по – голям. Възрастта е решаваща и при еротиката в гюбуците, които преминават във вулгарно кълчене на тялото. Вероятно, някой ще си зададе въпроса: Къде остават родителски контрол, изпълнение на разпоредби за нощните питейни заведения, продажбата на алкохол и цигари на малолетни, ненадейните проверки на полицията!?!? Не рядко може да се види кършенето на снаги под гордия родителски поглед. Полицаят е съселянин и като такъв си затваря очите за нарушените разпоредби, пък и собственикът на заведението му е съсед по къща – как да му направи сакатлък, като изгони мнозинството посетителиили го глоби. Тук по тъмно трябва да сте изключително предпазливи – шофьорът задължително е употребил алкохол. Въпрос на „престиж” е да си се наливал в чалготеката , кръчмата или у дома и да седнеш зад волана! За по – възрастното население борбата за оцеляване ги е превърнала в отрудени, преждевременно остарели хора. Ежедневно пътуват с километри до съседни паланки, села, градове за да осигуряват препитание на семействата си. Личните им стопанства са сведени до декар – два зеленчукови и плодни градини, едно – две прасета, една – две овци, дузина кокошки – всички отглеждани единствено за лична употреба, защото според българското законодателство производителите предоставят на посредници производството си. Поредната абсурдна ситуация, която само ще маркирам. 
Според предварително събрани данни знаем, че селото е с древна история, от която са останали и уж запазени няколко земни могили на траките. Точното им местонахождение се оказва, че знаят археолозите и иманярите, както и някой от възрастните жители. След локализирането им тръгваме по посока на останките. Достъп за превозно средство няма. Оказва се, че и пътека няма. Указателна табела също. Така след двучасово лутане през полета и ниви безславно се връщаме в селото. И при тръгването и при връщането ни сме обект на присмех. Едни селановчани ни предупреждаваха, че от могилите няма и помен след иманярските набези и безхаберното отношение към старините от страна на държава и местни жители, други ни подкачаха, че сме по бетер и селския идиот, та се занимаваме с подобни „глупости”. От набелязаните цели за посещение и евентуалното популяризиране чрез интеренет осъществихме една единствена. 
В град Оряхово се изкачихме до останалата част от крепостна кула, наричана „Камъка”. Построена през IX в. Тук преминават войските на два кръстоносни похода, предвождани от унгарските крале Сигизмунд Люксембургски (1396 г.) и Владислав Ягело (1444 г.)/ из Уикипедия/. Пътят е тесен, прашен, без маркировка, без пътни знаци, без указателни табели, без осветление. Изкачването на хълма се осъществява посредством обрасли и порутени стълби. Върху занемарена каменна плоча е изписана трудно четима информация за крепостта. Няколкото наземни прожектора са счупени и вероятно неработещи. В единият край на възвишението има полу - разрушена постройка, някогашна кръчма. Тук за кой ли път ще видите абдикацията на държавата от собствените си история, културно – исторически и природни забележителности, от стратегия за туризъм и популяризирането на националните богатства на България.


В заключение ще кажа, че всяка педя земя от България е природа и история, но за да им се насладите трябва да се заровите в боклука. Да стиснете зъби, да препсувате няколко пъти, да пренебрегнете малоумщина на държавен апарат, да заразените с безхаберие и простотия мнозинство българи. Тогава и само тогава ще успеете да зърнете великолепната природа, древната история, които всъщност ни дават усещането за национална гордост.