в памет на Антоний Генов

Животът ми е къс. И е последен.

А аз съм вълк във ледена гора.

Ела!...Ще се наситя да те гледам,

ще те погледам.И ще си умра.

ВИДЕНИЕ, Валери Станков

Колко е тихо без тебе.

Колко

жестоко е тихо.

Удрям  

с юмруци небето,

несвястно

проклинам звездите.

Къде си!

Къде си?

Къде си?!?

Питам

вихрите и дъждовете.

Кой

те открадна от мене!

Кой

ми изстръгна сърцето!
Кой

те отведе Далеко!

Много Далеко.

Отвъд

всеки Друм и Пътека.

Кой???

Тишината мълчи.

Дори не отеква.

Хладна,

безразлична,

безпределна тишина.

Без брод.

Без бряг.

Жестока тишина.

Няма го вече

гласът ти.

Да ми създава Света.

Да ми разказва Живота.

Да ми дава

нежност, устрем,

упора, сълза...

И да ми взима...

Да ми взима гласа ти

съня и мечтите.

Равният ритъм на дните,

покоя в мрака на нощта...

Копнежите,
надеждите

и мисълта.

Да ми спира сърцето

и да гори,

да изгаря кръвта...!

Няма го вече гласът ти!?

КАК

да живея сега!!!

Не!

Не може да бъде.

Не трябва да бъде!

Отказвам да го приема.

Не мога да се примиря!

Ти си безсмъртен!
Нали!?

Трябва да си!

Господи,

трябва да си безсмъртен!

Не може да си Там.

Не може да си зад

Последната Врата.

Само ние

я преминаваме.

Само ние-

земнни, тленни и временни

ставаме

пръст от пръстта.

Ти- НЕ!

НЕ!!!

НЕ!!!

Не може да умираш!

Не позволявам

да прекрачваш

Последната Врата!

Ти ми разказваш Живота.

Ти ми създаваш Света.

Ти ме пазиш

от делнична грубост,

от празнична ярост

и суета.

Ти ме пазиш

от ежедневната лудост

на нищо неструващите победи

и скъпоплатената пустота.

Ти ми пречиш

да забравя мечтите си.

Не ми позволяваш

да ги обеся

на озъбената луна.

Ти.

Откакто се помня.

Откакто

ме има на тая земя.

Винаги съм те обичала.

Даже съм склонна


да си призная,

че съм те обичала

от преди да се родя.

Нищо,

че отстрани, отдалече.

Понякога-

през половината земя.

Не посмявах

даже да помисля,

че мога да те доближа.

Нищо от това.

Стигаше ми.

Да знам, че те има.

Че ходим

двамата по тая земя.

Когато се дави сърцето ми

в неистивата злоба на деня-

да виждам очите ти.

Между клоните

на цъфналите кестени.

В парка Заимов-

между вълшебството

на есенните листа.

Усмивката ти.

Тя се прокрадва

между фучащите фарове

и грозната сива мъгла.

Само за миг

съм я зърнала.

Но вече е щастлива утринта.

И нося

твоята усмивка във сърцето си

навсякъде с мен през деня.

И гласът ти!

Господи,

гласът ти!

Твоят нежен,

омагьосващ глас!...

Не е вярно,

че те няма- нали!

Чувам те...

Чувам те!

В сънищата си

те чувам аз!

Не е вярно, че те няма!

Сънувам!

Кажи ми, че не е вярно!

Събуди ме!

Смъртта

над тебе няма власт!

Не трябва да има!

Не й позволявам!

Ти си безсмъртен!

И освен това те обичам!

Освен това аз...

!

...

Тихо е.

Колко е тихо без тебе.

Колко

жестоко е тихо.

Вихри

раздраха сърцето ми,

скърби

сълзите изпиха.

Да бях ти казала

колко си важен за мене.

Да бях ти казала,

че те обичам.

Сега мога само

да удрям с юмруци небето

и невнятно

да проклинам звездите.

И да вярвам,

че си безсмъртен.

Като изгрева.

Като огъня.

Като дъжда.
Защото

ти си безсмъртен!

В сърцето ми.

В безсъниците на нощта.

Безсмъртен си

дори и в болката.

В немилостната

примка на скръбта.  

Ти не си мъртъв!

Сън е,

не е истина това!

Ти

просто си Другаде.

Яздиш към Хоризонта

на нови звезди и нова земя.

Някой ден

ще те настигна.

Ще бъда

толкова близо до тебе.

И ще остана така.

Отвъд

всеки Друм и Пътека.

Отвъд

всеки Праг и Врата.

И този път

ще ти кажа,

че те обичам.

Че винаги съм те обичала.

Че не помня

времето преди това.

Че не искам

нищо друго

освен

да те има.

Защото,

ако тебе те няма-

нищо няма на света!

Само

жестока

страшна

безпределна

тишина


. . . . . . . . . .

26. 02. 2007