Това село по нищо не се отличаваше от съседните. Сгушено на един северен скат край Бакаджиците, то все пак имаше някакъв шанс за оцеляване в убийствените горещини, които тук бяха нещо обичайно…

Жегите обаче помагаха на хората да отглеждат памук и  да печелят добре от него. Търсен чак в Америка беше и техният червен пипер. Чушките, който се раждаха тук, бяха големи, месести и сладки. И нямаше лоша година за тях.

Лошите години настанаха след като политиците им върнаха земята в реални граници, а техни приближени „изкупиха” селскостопанските машини за скрап. В безвремието, за да отглеждат децата си, довчерашните селскостопански производители се „преквалифицираха” – едни станаха наемни работници в областния град, други – довчерашни офицери и сержанти от близкото авиоградче, поеха по трънливия път на чергарството…Какво ли можеха да работят в „цивилизацията” бившите радиолокатористи, релейчиците, майсторите по въоръжението на самолетите или пък електрикаджиите по поддържката на аварийното елзахранване на поделението…Някои станаха бодигардове, даже двама направиха охранителни фирми.

Мнозина си припомниха позабравената слава на селото от далечното минало, когато оттук за Австро-Унгария са  ходили на гурбет най-добрите градинари и дюлгери. И наизвадиха от долапите на бащините къщи мистриите, отвеса , теслата и маламашката…

Хлябът на строителя е труден, но и сладък. По строежите  изгледаха  и изучиха челядта си,  задомиха децата си по четирите краища на страната. Там, където ги сварваше „сляпата неделя”... Не съжаляваха, че ги оставят далеч от Бакаджиците. Защото младите оставаха, но  оставаше и „построеното тука от тях” – както написа един много тачен от строителите поет.

И така, от град на град, от строеж на строеж, силните годинки се изтъркаляха и мнозина от тях отново потегнаха родната стряха. Нима е толкова лошо  отново да отглеждаш чушки „кат пушки”?..Дори само за да приготвиш и малко зимнина за градското чедо някъде из страната.

В същото време  много от тях не можеха да се стърпят да не вдигнат очи към синевата, когато оглушителният рев на излитащите от техния авиогарнизон изтребители смущаваше яйценосещия процес на кокошките им. Независимо, че това ставаше все по-рядко и по-рядко. Докато един ден разбраха, че гарнизонът се закрива, но пък в далечната перспектива американците нещо щели …

И точно в тези „дискусионни” дни кметът на селото им, също пенсиониран кадър от авиогарнизона , ги събра в кръчмата на тайно съвещание – само бившите военни от поделението!

Какво мислеха, какво решаваха, какво знаеха, остана тайна за селото. Но отпред, пред кметството, още на другия ден закипя работа. Мълчаливи и подсмихващи се, строителите не издаваха какво точно ще майсторят. То пък и конструкцията им беше една такава никаква, та даде хляб на селските зевзеци да говорят, че техните „майстори с пагони” нещо са се помешали…

Наистина не се разбираше какво майсторят – едни дебели дълбоки темели, една сложна плетеница от профилно желязо…

Докато една сутрин мощното бучене на един огромен военен камион не паркира пред кметството един…МИГ-21 !  Няма шега, един истински изтребител, с истинската му цифрова номерация, с локаторната антена отпред, с баките за гориво отдолу…И настана панаир! Цялото село се изсипа на площада.

Отнякъде пристигна и един военен кран и за час изтребителят зае последното му се полагащо по заслуги място – върху  току що завършения постамент от военните майстори- строители. И как само се бяха изхитрили тези вече беловласи мъже в майсторията си – тяхната работа просто не се виждаше! Виждаше се само един устремен към висините, и към тяхната отминала младост самолет, с цялата прелест и могъщество, която само изтребителите излъчват.

На другия ден в селото се завърна и неговата гордост – единственият летец-изтребител, които този край беше отгледал и изпратил в небето. Идваше си с лекото притеснение на току що пенсиониран човек, но идваше при своите, при земляците. Като видя своя си самолет на сред селото, в очите на този иначе корав и препатил българин, се появиха сълзи. Мъжки сълзи.