Гара.

Някъде по железопътната дестинация София- Пловдив, но преди Костенец…Горещо слънце, изгарящи очите отблясъци от железопътните релси. Един мустакат стрелочник боядисва с вар бордюрите на перона. През един, Михаил Ботвиник би го оприличил като шахматна дъска.

От високоговорителя  на единственото радио на гарата ечат призивни песни, който възхваляват успехите на страната за нейните нови 15 години. Вече го има Хаинбоаз, синеблузата  млада армия  на България строи безплатно  за страната и за себе си. Перник- Волуяк е факт. В Димитровград , в местната многотиражка, един  поет с ватенка стартира своя къс живот, за да остане в паметта на хората.

Изгражда се Баташкият водносилов път.

Идеите за язовир „Искър” се материализират.

А на гарата се готвят да празнуват. Домати, краставици, домашна сливова…Масите в двора на кантонера са импровизирани – талпи върху  други маси дават простора да наредиш отгоре това, което си донесъл. Преди храната – задължителните стари кенарани покривки. Искрящо бели, с ръчно плетените дантели по краищата.

Началникът на гарата и този път се е постарал. Булката му е опекла във общата за гарата зидана фурна агнето, преди това от там е извадила и едни ухаещи на нещо много близко и познато самуни…От житото, дето техните на село са ожънали и смлели в селската воденица.

Жените са облекли нови блузки, мъжете са в официалните си железничарски дрехи.

Първата наздравица е за земята, дето е дала на масата храната – най-обикновената храна за най-обикновените хора – домашно сирене, избито масло, плодове от градината. Вино.

Бира и лимонада няма, защото на гарата няма магазин.

Агнето е с плънка. Ароматът на джоджен е зашеметяващ…

И в този момент камбанките на гаровата сигнализация тревожно забиват. За железничарите това е особен знак. Тръпка. И тревога.

Началникът на гарата прескача масата и се затичва към гарата. Там ръководител движение, онзи, с червената шапка, е един младок, току що завършил железничарското си образование…Сив и уплашен.

Отгоре, от високата гара Вакарел надолу  летеше товарен влак с изпуснали спирачки и с тревожна сигнали на парната си свирка. От другата страна на нашата гара нагоре  бързо пухтеше локомотивът на пътнически влак.

Нямаше двойни линии.

Сблъсъкът беше неизбежен.

Хилядотонната товарна хидра летеше към осемте пътнически вагона с близо 800 души в тях с близо 90 км …

И тогава началникът на гарата взе единственото решение – обърна стрелките за товарния влак  към изхвъргачката на глухия коловоз и той целият „замина” в нивите на лесновското землище. Машинистът и огнярът предвидливо бяха скочили от локомотива някъде из кривите на железния път.

След три минути покрай накамарените вагони премина пътническият влак.

Необезпокояван.

На другия ден на този началник гара  присъдиха званието „почетен железничар”. На 35 години.

И слава богу, че „вятърът на промяната” пощади поне това звание, за разлика от „народните”, „заслужилите” и прочие партийни отличия.

Този бивш началник гара Побит камък, вече на 87 години, продължава и днес гордо да носи това професионално признание.

Човешко признание.