Напоследък все ми бяга. Сядам и си казвам “ей сега ще се получи” и пак нещо не ми достига. Опитвам се да го издебна и хвана в крачка, защото без него не става и не става. Вчера отново ми се изплъзна. Днес май хич го няма, ама реших, че ще съм упорита и ще му покажа, че мога да се справя и без него. Всъщност явно не го търсех на правилните места. Но сега като се загледах то е почти във всичко, което ме заобикаля.

Във цветето, което вчера получих от приятеля ми и което котката ми днес едва не изяде. В нея самата, която от половин час се опитва да се качи и намърда в скута ми. В Лени Кравиц, който цял ден звучи в слушалките на телефона ми. Дори в прясно боядисаните розови стени на стаята ми. И в Него, естествено! В онези сини очи, в които се оглежда целият ми свят и в онази заразна усмивка, без която не мога и аз да се усмихна.

И като казах усмихна, странно е как понякога го губим точно, когато най много се усмихваме? Дали не е, защото когато сме спокойни и щастливи просто се носим по течението и изобщо не усещаме подводните камъни и течения, които да ни уплашат или ядосат, да породят по-различна емоция у нас? И все пак според мен любовта е неговата майка. Но понякога сме толкова заети с нея, че забравяме за него или просто пропускаме да го отбележим, седнали срещу монитора и “заети” с пращането на целувки, мечета и сърца в чата. А то е дори там. В един емотикон, в една песен, в едно цвете, в една усмивка, в една целувка, в един телефонен разговор, в една среща със стар приятел, в детенцето притичващо край нас в парка, в старанието на новия ни колега в работата, в “досадата” на домашния ни любимец, който отново иска да ме ползва вместо легло, във всичко, до което се докоснем. Независимо дали ни носи положителни или отрицателни емоции, всяко нещо, всеки човек, може да ни вдъхнови. Да, за това “говоря” и това издирвам през цялото време- вдъхновението. Безсмислено е да издирваме нещо, което е в самите нас, нали!? По този въпрос изтъкнатият руски философ, богослов и икономист Сергей Булгаков заявява: “Всеки човек е художник на собствения си живот, черпещ сила и вдъхновение от самия себе си”. Така че, ако не го почерпим от самите нас, никой няма да ни го предложи на тепсия. Въпросът е в това да успеем да го усетим, наблюдавайки света около нас.

А като художник на живота си ще кажа, че никога не съм “рисувала” в толкова ярки цветове света около мен. Може би и затова боядисах стаята си в розово…Защото аз го откривам…Откривам и онова, което исках да открия в себе си. Можела съм да бъда и спокойна, а не преливаща от емоции, коя от коя по-различни и препускащи с бясна скорост и каращи ме да правя грешки. И то много грешки. Можела съм да обичам някой повече от себе си. Можела съм да поискам да бъда и по-добра. Защото винаги може повече…

Всички можем. Можем да бъдем и по-красиви, и по-добри, и по-искрени, и по обичащи, и по-можещи и всичко по…

И да намерим цветните боички, с които да “нарисуваме” живота си, такъв какъвто трябва да бъде- много пъстър, без излишни черни контури, с които само ще “намацаме” картината. Всеки може да “рисува” красиво, стига да поиска!

А аз се възползвам от случая, че намерих време да пробвам да вдъхновя поне малко и вас и поздравявам една от най-добрите ми приятелки по случай рождения и ден и и пожелавам да продължава да намира вдъхновение във всичко, което се изпречи на пътя и и да не спира да върви, докато не нарисува света, в който наистина иска да живее!

Не спирайте и вие, защото животът е кратък, а има твърде много неща, които трябва да се нарисуват на вашата картина!

Вдъхнете живот на всичко, до което се докосвате!