Както всичко друго в татковината ни…

Кв. „Манастирски ливади”, в полите на планината… Мечтано място за дом, добра строителна инвестиция. Тогава, когато освен самото обиталище, е построен и пътят до него!

Защото, насред океана от предлагани жилища, купувачът въче държи не само на качеството на грубия строеж и на довършителните работи, но и на заобикалящата блока инфраструктура, на връзката на неговия дом със света. И е в пълното си право.

В много от новозастрояващите се квартали инвеститорите се натъкват на необходимостта сами, за собствена сметка, да облагородят инфраструктурата около тяхната сграда. Това обаче е ангажимент на Столичната община. А той никак не е скромен по размер на главоблъсканиците, а и на допълнителното оскъпяване на жилищата

Да тръгнем по веригата…Инвеститорът обезщетява собствениците на парцела за площта, върху която строителят ще  построи сградата му. Общината отчуждава и обезщетява собствениците за частта от имота им, на която следва да се изгради пътят /платно, тротоар и бордюр/ пред бъдещата сграда. Това става на база одобрена и влязла в сила регулация на терена.Сградите трябва да са отдръпнати навътре от границите на парцела, за да може да мине път с определени по регулация габарити. Ако не е приложен регулационният план, съседните сгради могат да се окажат долепени една до друга и да не бъде разкрита полосата между тях, т.е. живеещите в два съседни блока да останат само „на една ръка разстояние”. Затова първата задача на Общината е да приложи регулацията на терена.

След физическото отдръпване на сградите, следва да се изгради подземната инфраструктура, която минава под платното /тръбопроводите на електрификацията ,на  топлофикацията, чистият водопровод и мръсният канал/ и под тротоарите /комуникационните кабели, инсталацията за уличното осветление/... Оста на платното и тротоарите се трасират геодезически по регулация. По работни проекти се изпълняват и всички проводи от подземната инфраструктура.

Ангажимент на инвеститора е преди да започне строежът на съответната сграда, да осигури набор от документи от различни инстанции, в това число и от Столичната община, с което да гарантира, че околната инфраструктура ще бъде изградена в разумни срокове. Не е ангажимент на инвеститора да организира, а понякога и да извърши за своя сметка, тази дейност.

Приказката за неволята продължава да е с доминантно звучене в съвременното ни битие. Но защо да е така? От ясното разпределяне и поемане на отговорностите биха имали полза всички участници в гражданското общество. Крайно време е да се научим и на това. А ако ни липсва лична воля и инициатива, държавата следва да намери механизмите за прилагането на веднъж разпределените функции. Самоинциативата на инвеститорите може и да роди решение в някои ситуации, но рискът /къде от недостатъчна компетентност, къде от прибързаност…/ да имаме бордюри, чието преминаване затруднява до немай-къде майките с детските колички или улични платна, чиято маломерност превръща разминаването на два автомобила в упражнение по висш пилотаж, е налице.

Убеден съм, че би ни се харесало да живеем  като в една друга приказка. Такава, която ни подготвя да реагираме нa ежедневиетo тaкa, че във всеки мoмент дa се чувствaме щaстливи. Като Дао-то на Пух, например. И водени от разумна доза бизнес целесъобразност, нека не забравяме все пак – че е важен пътят, а не целта.