Една неразумна игра. Един пропилян час, в който вместо да търсиш, можеш да държиш в обятията си. Една безкрайност, потънала в забвение.

Вървях по пътеката. Пътят бе стръмен. Върхът бе далече, а мечтите не се виждаха на хоризонта. Беше горещо и пясъкът пареше под нозете ми. Опитвах се да се усмихвам, но нелогичността на ситуацията ме влудяваше. Сама? На кръстопът? Ами сега?

Колко често успяваме да направим верния избор е въпрос на философска гледна точка. Точно в този момент моята точка чакаше. Чакаше да бъде избрана. И тъй като изборът беше повече от безумен, аз реших да не му мисля много. Като малко дете затворих очи, завъртях се три пъти и казах: “Ти ще си! Ти ще си моята точка, моята звезда или каквото и да е там...” Отворих очи. Каква прелест! Приятно чувство изпълни цялото ми същество -вече знаех, че съм те открила...

Гледах, гледах и не можех да се нарадвам на моята малка, нищожна точка. Една крачка и щях да я грабна, и тя щеше да е моя завинаги... Радвах й се твърде дълго... Пропилях безвремието... Един ден слънцето ме заслепи. За мое нещастие, загубих следите на точката... основата на моето щастие. Дълго се лутах, но никога вече не я видях. А можех да я държа в обятията си.. Можех да я галя, да я докосвам нежно по нослето..

- Но какви глупости говориш? Та това е само една точка. Всъщност – била е!

- Да, но прекрасна!

- Млъкни, наслаждавам се на залеза, чакам цял ден да погледам тази прелест...

***

Измамно сияние.. Слънцето залезе и болката ми се уталожи в дълбините на нощта. Всички спяха и сънуваха захарните облаци зад последните лъчи. Само аз все още се взирах в мрака. И знаех, че си някъде там...

- Ела!

Търсех те...