Като една от най-честите причини за развод хората посочват “несходството в характерите”. Ако под това разбираме “той смята изневярата за нещо нормално”, а за вас е нещо като подписване на смъртна присъда…

Това е проблем …с въпросното решение. Но ако той не обича да мие чинии, а вие имате 5 сантиметрови маникюри и следователно в мивката има около 20 чинии, стоящи там повече от 20 дни…?

Хората се развеждат поради абсурдни причини. И се разделят поради още по-абсурдни. И не могат да си дадат сметка, че да не разбираш е едно, а да не обичаш съвсем друго. Но как от едното можем да стигнем до другото?

Мъжете и жените. Вечната тема. Тема без край. Тема за войната в човешките взаимоотношения. Война, която често водим срещу самите себе си. Защото не разбираме. Не умеем да поглеждаме през чуждите очи. Не можем да видим себе си от друг ъгъл. Невъзможно е! Но пък невъзможните неща са най-желани, нали?

Нека поговорим за войната обаче. По-специално моята война.

Закъснява вече 20минути. 30. 40. Е, вкъщи съм, но какво от това! Изчаках сеее! Вече се огледах поне 20 пъти в огледалото и преоблякох четири. Ако закъснее още малко, мога да реша да излизам гола! Не му звъня. И той не звъни. Май свикнах да закъснява всеки път. Пристига. Усмивка до уши. “Трябваше да помогна на една позната за едни неща….” И следват подробности. “Уф, стига се обяснява! Не ми се слуша какво е станало точно, а защо е станало?” E, кажете сега как да обясни защо е станало? Ами, просто е искал да помогне с каквото може!

Говори по телефона. С бившата си. Вече 20 минути. Общи приказки. Нищо подозрително. Но в главата на моя милост само щуротии. Прескачат се коя от коя по-големи, а пред очите ми вече мрак. И виждам само себе си- пренебрегната за цели 20 минути, макар и била непрекъснато с него в последните 20 часа. Май ревнувам повече от необходимото?

Спречквам се с негов приятел. Очевадно е, че той започна спора. А моят Той тактично си мълчи. “Е, не, това е прекалено! Толкова ли не вижда, че съм права и не може ли да ме защити?” За него това са глупости, а аз впрегнала се със зъби и нокти в спора, се опитвам да си обясня как така сега ще си позволява да мълчи. “Но ти си голямо момиче! Какъв ти е проблемът? Някакъв глупав спор с глупав човек.”

Ами този прах! Подлудява ме. И разхвърляните дрехи. Дори започвам съвсем нетактично да се заяждам. И пак спорове. Все едно не можем да се обичаме, ако един-два дни е разхвърляно?

Виждате ли колко съм разбрана!? Aма…

Да помогне, ама да помага на жена, докато аз чакам и не се обади да предупреди!? И всъщност кой знае колко е необходимата доза ревност, не вредяща на ничие здравословно състояние? Всеки ще отговори по различен начин. Но аз пак няма да послушам никой и ще си знам моето- “20 минути са много време за разговор с бившата”. И нали мъжете са затова- да те защитят, когато трябва! А дали тогава трябваше? Та това не е ситуация на живот и смърт, а смешен спор. Но кой от двама ни е по-смешен в ситуацията? А прахът безспорно много ме дразни! Не мога да го отрека!

Всъщност колкото и да се опитваме да се разберем, никога няма да успеем да се вмъкнем в мъжката кожа и да усетим собствените си емоции, но по техния начин. Всеизвестно е, че сме от различни светове и че не можем да преживеем повече от седмица на тяхната планета без да не ни ядоса нещо. За тях-смешно, а за нас- едва ли не световен проблем. Но именно това неразбиране ни “помага” да се отчуждим, докато в един момент решим, че не искаме пришълци на нашата планета. И тогава дори любовта е безсилна, защото тя вече е на заден план. Нещо като фон на картината. Но фон с много облаци…

Само ние създаваме облаците във връзките си. Защото не разбираме. А не е необходимо да разбираш, за да обичаш!

Как отговаряте на въпроса “Защо го/я обичаш?”

Някой хора казват “Защото ме разбира”. Което за мен е неразбираем отговор.

Аз пък го обичам, въпреки че напоследък често не ме разбира.

Защото знам, че няма да умра от студ, ако заспя не завита на дивана. Защото знам, че мога да си поплача на рамото му. Защото непрекъснато ми натяква, че трябва да ям повечко.

А толкова ми беше топло онзи ден, когато ме завиваше непрекъснато. Чувствах се като в сауна. А на него пък му беше смешно за какви неща плача. А и много се дразня, когато непрекъснато ми повтарят “трябва да ядеш”. От малка съм го намразила този израз!

Винаги можем да сме недоволни. И да не се разбираме. Дори някой да прави нещо за наше добро. Затова защо да обичаме поради това Той какъв е, а не поради това как ние се чувстваме? Може понякога да се чувствам неразбрана, но…

Спя в прегръдките му по-сладко от всякога. И знам, че дори понякога да ме гледат с гняв, когато спя ме гледат с усмивка…

Накрая ще ви кажа нещо от филма, който гледах вчера.

Оставете мъжете да си падат по маймунския секс и не ги карайте да разбират защо искате стая с източно изложение!

Може пък на тяхната планета слънцето да не изгрява от там! Но това няма значение, ако…ОБИЧАШ!

А и ние жените понякога сме си психопатки, признайте си! Не може да не си в състояние да седнеш да свършиш нещо важно, ако апартаментът ти не е почистен и подреден. Ама при мен може. Психопатско е, нали? :)