Какво се случва, когато знаеш какво предстои да се случи? Не тогава, когато измислена ясновидка ти го е предрекла, а тогава, когато сърцето ти го усеща? Тогава, когато знаеш, че този ден ще дойде, но ще е твърде късно да я спасиш...

Защото тя ще е заровена под купчини неизмити чинии и скандали. Скандали, които ти не си предизвикал...

Защото ние сме елементарни същества. За нас почти всичко е като купчина мръсни чинии. Ти ги миеш, те пак се цапат. И така всеки ден. За нас вече няма вечни неща. Няма ги вечните чисти чувства. И няма какво да ни измие душите. Души, омърсени от битовизми- безкрайно елементарни, но достатъчно силни, за да успеят да превърнат и нас в един битовизъм. В едно ходещо, ядящо и с...ящо същество, чиято основна мисъл е точно тази- да задоволи физическите си потребности, без да се замисля и за секунди за онова което носи вътре в себе си. Онова, което не се нуждае от храна и вода. Но само то ни прави хора...

Ние никога няма да успеем да се разберем, защото не успяваме да открием онова, което истински трябва да разбираме...Онова, което може да ни направи истински щастливи. Защото сме спрели да виждаме света...Гледаме, гледаме, но не го виждаме такъв, какъвто е. В нашите очи той е единствено мръсен, грозен, жесток, абсурден...И не можем да видим красотата и същността му..., защото те са заключени във всеки един от нас, но и  почти винаги оставащи само там. Сякаш живеем в непрекъснат страх, че ако свалим бронята, под която се крием, ще изгубим и уважението на другите...А дали няма шанс да го спечелим?

Колко от нас някога са показвали истинската си същност без срам? Колко от нас го правят постоянно? А колко ли са спрели завинаги да го правят след като в замяна са получили единствено насмешка и неразбиране?

Аз отказвам да не бъда себе си!

Отказвам от благоприличие да мълча, когато ми се крещи.

Отказвам от любезност да се усмихвам, когато ми се плаче.

Отказвам да съм мила, когато искам да ударя някого.

Защото искам хората да виждат мен, а не това, което трябва да съм. И защото не ме е срам от това, което съм. Смея да твърдя, че умея да разбирам и оценявам другите. Смея да твърдя, че винаги съм била благодарна и честна. Осмелявам се да заявя, че обичам истински и че мога да уважавам и да бъда уважавана. Аз съм отговорна, здравомислеща и можеща. И не ми трябва ничия оценка. Защото съм оценена от тези, които обичам и само това ме интересува. Не искам да ме разбират онези- живеещите в своите светове на измитите и подредени чинии, без обаче да виждат колко е разхвърляно и мръсно в душите им...

Нищо не разбрахте, нали? Леко несвързано и скучно...И сега се питате за какво аджеба ни ги разправя тези неща!?

Ами, защото има дни, в които наистина ти писва. Писва ти да търпиш, без да си заслужил. Писва ти някой да се опитва да те злепостави пред най-обичаните ти хора. Не защото те ще му обърнат внимание, а заради факта, че той си позволява да го прави...

Някои иска да зарови любовта под купчини неизмити чинии...

Но няма да успее...докато ни има мен и теб, вперили поглед в онова, което ни предстои и което е по-силно и по-красиво от всичко, което може да се случи на двама човека, които истински се обичат!