От известно време не следях разговора, който водеха двете ми най – близки приятелки. Изцяло бях погълната от въртележката от мисли и спомени в главата ми, предизвикани от мъж седящ в ляво, на съседна маса.

Виждах го в профил. Дълга до брадичката кестенява коса, чието непокорство не успяваше да усмири с отмятане назад за повече от минута – две. В кратките моменти, в които къдриците не буйстваха видях леко кривия нос, добил тази форма, вероятно след счупване и устните , чийто крайчета хлътнали сякаш навътре му придаваха усмихнато изражение. Именно те пораждаха смътно усещане, че познавам този мъж. Така и не успявах да свържа появилите се до момента спомени и образи с мъжа от съседната маса. От опит знаех, че няма да мирясам докато не се сетя, дали и откъде го познавам. Случвало се е не веднъж. Дни наред да се ровя в съзнанието си, докато някой образ не изкристализира и задоволи натрапчивото и досадно усещане. Опитах да залъжа глозгащото, подобно на уличен пес - кокал чувство, че просто зяпам, не дотам подобаващо за часовия пояс, привлекателен мъж, но не ми се получаваше. От вече зародилия се вътрешен конфликт ме извади проскърцващият тон на една от приятелките ми :
- Спри да точиш лиги по онзи и ни обърни малко внимание !
- Ъ-ъ-ъ! Аз, такова…не точа лиги. – смънках засрамено, давайки си сметка, че за страничен наблюдател, изглежда като да го събличам с поглед :
- Познавам го отнякъде…, но не мога да се сетя. – опитах да обясня откровено демонстрирания си интерес към мъжа от съседната маса, но дори на мен не ми прозвуча убедително :
- Да, добре! Щом държиш на това…, само гледай да не паднеш от стола. Чудно, какво ли ще кажеш тогава !? – засмя се. Познавах я добре и знаех, че смехът и е породен не от друго, а от образа на падащата от стола приятелка, последващите суматоха и срам. Подозирах, че вихреното и въображение беше родило сцена с излазването ми на четири крака от кафенето в опит да спася и малкото останало достойнство след падането.
Дали заради смеха носещ се от масата ни, дали усетил, че някой го наблюдава извърна глава към нас и погледите ни се срещнаха. Няколкото секунди вглеждане в лицето му напълно затвърдиха убеждението ми, че го познавам. Откъде , обаче оставаше мистерия за момента. Смехът, ироничните забележки, хапливите подмятания, които си разменяхме трите ни най – малко не допринасяха за разбулването на тази мистерията. От последвалите крадешком погледи разбрах, че не само аз имам напълно безплодни мисловни напъни, е ли се познаваме отнякъде и кой кой е!? Близо половин час по – късно, отминал в привиден интерес към случващото се около масата се изправихме да си тръгваме. Засуетихме се около огледа за вещи дръзнали да потърсят нов и грижовен стопанин, какъвто със сигурност не беше едната ми приятелката, по простата причина, че е напълно завършен и съвършен заплес. Не забелязах, че мистериозният мъж е скъсил два- три метровата дистанция до заплашително за феромоните ми разстояние. В повдигнатите от учудване вежди и на двете съзрях предупредителен сигнал и рязко се извърнах. На около трийсетина сантиметра стоеше слаб, атлетичен мъж. Висок около метър и седемдесет, а може би и малко повече. Приблизително дву – сантиметров стар белег от порязване и нескопосано зашиване се мъдреше успоредно по извивката на брадичката му. Освен, че му придаваше вид на нахакан хлапак, белегът се оказа необходимият провокатор на паметта ми. На тълпи в главата ми влетяха спомени за места, събития, образи, звуци и миризми, които разпознаха мъжа, а той само потвърди миг по- късно след като възстановката на отминалия събития завърши :
- Здравей! Аз съм Николай. – лъчезарна усмивка се разля по лицето му, която за мой ужас си беше все така въздействаща. Пулсът ми се ускори, сърцето ми заблъска по гърдите, като несправедливо обвинен в престъпление затворник, дланите ми се овлажниха и охладняха :
- Мамка му ! – изплющя като камшик излезлият от устата ми цинизъм. „ Как можах!?…Абсолютна идиотка съм…” упрекнах се на ум, но това само влоши положението ми. Топлината пъплеща по лицето ми, както и предполагах беше материализирал се по бузите ми срам под формата на червени петна. Не само срам ме завладя в онзи миг, яд също. Ядосах се на себе си, задето се бях смутила от напълно неочакваното безцеремонно нахлуване в живота ми на мъж от миналото и на спомени, малко романтични и много несръчни. Конфузната ситуация на сащисан секси мъж и жена забравила добрите си обноски в къщи с общо минало, вероятно щеше да премине в абсурд, ако приятелката ми не се бе намесила :
- Здравейте, Николай! Приятно ми е да се запознаем. – Те се ръкуваха през масата, което го изкара вцепенението :
- И преди моята, иначе толкова възпитана приятелка да продължи да замърсява ефира, бързам да кажа, че е изненадана и се радва да Ви види. – минавайки покрай мен прошепна :
- Чакаме те отвън. Длъжница си ми. – кимна в знак за „Довиждане” и се шмугна между масите, последвана от другата ми придружителка. Бях се окопитила, поне така се надявах и му се усмихнах :
- Започвам от начало. Здравей! Радвам се да те видя! Как си ? По какъв случай си тук !? – откосът от думи издаваше все още владеещите ме притеснение и срам, но и двамата се престорихме, че не го забелязваме. От последвалия пет минутен и наглед радушен разговор успях да разбера, че живее тук от десет години - преместил се бил заради работата си. Семеен от шест години и с три годишна дъщеря. Останалото щял да ми разкаже на следващата ни среща, която той фиксира за след три дни Пак тук, и пак по обяд. Нямаше причина, а може би просто още не я виждах, че да отклоня поканата, нито да откажа размяната на телефонни номера. И така, с телефонен номер и среща с мъж от миналото ми припряно си взех довиждане и изскочих навън. Огледах се. Стояха на отсрещния тротоар и се кикотеха. Приличаха на ученички в девическо училище, на които току – що са отправили неприлична закачка приятелите на по- големите им братя. Знаех причината за тяхното вълнение, както и знаех, че случилото се преди малко ще ми струва скъпо. При всеки подходящ според тях и със сигурност неудобен за мен момент щяха да ме подкачат. Тъкмо стъпих на тротоара и чух през смях да ме имитира едната:
- „Мамка му!”…Във фехтовката това се нарича „ Туш”! Ти направо го срази…- продължаваха да се заливат от смях:
- Ха-ха! – изтеатралничих аз. – Какво толкова !? Изплъзна ми се…- осъзнавайки нелепостта на ситуацията аз също се засмях. Трябваше да призная, че напълно заслужено щях да отнеса порой от закачки:
- Изплъзнало ти се, а !? – изрече през смях другата ми приятелка. Явно последната ми реплика им се стори също толкова смешна, защото нова вълна от смях ги заля и двете:
- Стига сте се хилили…Тръгвайте ! – изкомандвах аз, но също се смеех, повече заразена от тяхното кикотене:
- Хайде бе, тръгвайте! Порцията резил за деня си я взех, можете и по път да се лензите като тикви. – побутвайки ги в посоката, която трябваше да поемем :
- Този, онзи Николай ли беше !? – нахилена, размаха показалец по посока на кафенето едната от тях. Разпънах уста в изкуствена усмивка и размахах показалец неориентирано, в опит да я имитирам :
- Да, същият !
- Първо не си сигурна, че въобще го познаваш, после го поздравяваш с „Мамка му!”, явно не се е представил на времето много добре, а !? – последва нова вълна от бурен смях, предизвикан от ироничната и забележка :
- Гледала ли си „Да убиеш присмехулник”, ако не си, горещо ти го препоръчвам ! - опитах се да вмъкна заплашителна нотка в гласа си, но не се получи. Все още ми беше смешно, пък и при тези обстоятелства забележката и не беше лишена от смисъл. Знаех, че няма зла умисъл в думите и. Бяха породени от абсурдното положение, в което сама се бях поставила. Разговорът продължи в същата посока и дух, докато не се разделихме за да се прибере у дома всяка от нас.

Следва продължение...