Същата нощ… Бледа, лунната светлина с мъка се процеждаше през тюленото перде и придаваше синкав оттенък на предметите в стаята. Следях трептящите светлосенки, които пробягваха по стените и тавана при всяко раздвижване на пердето, предизвиквано от едва доловим полъх

Не можех да заспя. Мислите и спомените ми сякаш имаха свой собствен и независим от мен живот. Отказваха категорично да се оттеглят, давайки път на съня. Влизаха и излизаха неочаквано. Едни пристъпваха плахо, несигурни, че са желани. Други нахълтваха бясно и френетично галопираха. Трети сновяха неориентирано насам – натам. Току спираха, озъртаха се в търсене към кои да се присъединят. Изберяха ли – бързо, бързо се отправяха към набелязаната жертва, ако ли не – продължаваха с вглъбеното си лутане. Имаше и такива, които страхливо почукваха по вратата, подсказвайки единствено за присъствието си, но така и не откликваха на поканата да влязат. Всички заедно си бяха организирали съвършен хаос, за който аз просто предоставях терен. От безучастното взиране, както и митинга в главата ми, слепоочията запулсираха, предвещавайки главоболие. Трябваше или да разгоня тълпата стискайки очи в опит да заспя, или…Станах. Безшумно, без да паля лампа – не желаех да събудя съпруга си – излязох от спалнята. В кухнята от уличното осветление влизаше светлина дотолкова, че да движа безпрепятствено. Налях си безалкохолно. Седнах. Запалих си цигара и се загледах навън. Тук – там светеха прозорци из съседните сгради. Не можех, не исках да откъсна поглед от тях. Имаше нещо хипнотично. Продължих да ги наблюдавам с очи, но не и със съзнание. То се бе пренесло неусетно в друго време и на друго място.
Беше лято. Лятото на 1991 година, както потвърдих с помощта на песен, която помнех. Набедена за летен хит и слушана до втръсване. Арбитърът „Гугъл” бе категоричен – годината е 1991 г.
От пет години насам гостувах по две седмици на леля си в Несебър. Вторият и съпруг и двете му деца – дъщеря и по – малък син бяха родом оттам и категорично бяха отказали да се преместят другаде, започвайки нов живот. Тогава леля и невръстния ми братовчед без церемониалности се преселиха. Изглежда за нея бе без значение къде ще живее, стига да е заобиколена от любимите си хора. Безспорно аз също бях доволна, и как не? Преместването на леля, която и без друго много обичах, ми осигуряваше безплатно, безгрижно дву-седмично летуване на море. А, това би бил фактор удвояващ обичта на всяка племенница към леля и, предполагам!? Затова отпътуването и за другия край на страната бе възторжено адмирирано от моя страна. Останалите роднини го приемаха далеч по- сдържано, но реакциите на всички ни бяха разбираеми.
Още с първото ми гостуване, година след преселването се сближих с доведения син на леля, и то по чисто практични причини. Сестра му, с осем години по – голяма от него и с девет от мен не ни забелязваше. Вълнуваха я неща, на които към онзи момент се кискахме скришом и засрамено коментирахме. Братовчед ми пък беше шест годишен. Дори самата възраст беше достатъчен дразнител. Поради това го отбягвахме по всевъзможни начини, за което не веднъж бивахме мъмрени. Беше неминуемо, предопределено дори, аз и Явор да се сприятелим.
Лято подир лято, гостуване подир гостуване изминаха пет години, в които неусетно пораснахме. Заменихме „гоненицата” с „шише”, сладоледът с кафе, някой и с цигара. Караниците с противоположния пол преминаха в привличане. Хормони и суета, най – нежеланата и неизбежна комбинация за всеки родител. Случваше се да ни подкачат с Явор за близостта ни, но помежду имаше искрено приятелство, което вече бяхме подлагали на проверка. Веднъж се бяхме целували експериментално. Целувката бе продължила достатъчно, че да е приятна и недостатъчно, че да прерасне в нещо по - сериозно. Никога не говорихме за нея и никога не се повтори. Същата вечер Явор прегръщаше и целуваше някаква курортистка, аз прегръщах и целувах Николай.
Сепнах се. Не, не тогава, а сега, тук – малко след полунощ, в собствената ми кухня, с догаряща в пепелника цигара и недокосната чаша безалкохолно. Хипнотизиращите прозорци бяха потъмнели. Само един бе останал да свети. Концентрирах се върху него. Озадачаваше ме фактът, че колкото и да се напрягах не извиквах нито един спомен, който да разкаже как съм се озовала в обятията на Николай. Нищо. Нито дума, жест, звук, каквото и да е, не бе останало в паметта ми, разкриващо обстоятелствата довели до интимността между двама ни. Вместо това, подобно на скица в главата ми изникна образ на обстановката в дискотеката. И днес, след толкова години можех да направя детайлно описание на интериора и, но как насмалко да остана без дъх от някаква си целувка не помнех. Не можех да си обясня това петно в паметта, затова шеговито го отдадох на подранила старческа деменция. Всъщност, в този момент искрено съжалих. По онова време цифровите фотоапарати бяха по близо до научната фантастика, а лич-ната ми страст към фотографията се бе зародила няколко години по- късно. Една сним-ка би била истинско облекчение, но аз не разполагах с такава, с огорчение си помислих. Трябваше да разчитам само на паметта си, а тя току що се бе издънила. Върнах се към онзи момент, но така и не успях да си припомня нещо повече. Изскочи друг момент.
Двамата бяхме на моста, свързващ стара и нова части на града, точно под вехтата на вид вятърна мелница.
Тривиално, изтъркано – според тогавашния жаргон – място за интимничене, с известна ирония си мислех сега. Изхождайки от спомена обаче трябваше да призная, че никой от двама ни не е бил загрижен за декорите и мизан сцената. Върнах към спомена.
Мъждукащите в далечината светлини на Слънчев бряг приличаха на рояк светулки в безлунната нощ. Различни ритми се носеха във въздуха от околните, безчет дискотеки и барове. До нас достигаше някаква какафония, на която прибоя фалшиво пригласяше. Звучеше като мелодия композирана от глух. Седях на каменния парапет, простиращ се по дължина на моста. Макар и посред нощ още излъчваше топлина, насъбрана от дневния припек. Николай стоеше прав с лице към мен и пристъпваше от крак на крак, като човек, който има спешна нужда да се освободи от изгълтаната припряно бутилка бира. Не след дълго ме целуваше неубедително по шията и раменете. Вероятно и тогава съм съзнавала, че целувките му издават неопитност, защото не само не предизвикваха очаквания ефект, а ме гъделичкаха и разсмиваха. Оскубах го, вероятно по – силно отколкото съм искала, защото рязко се изпъна и разтри мястото. Преди да е отминал сърбежа от вероломно отскубнатите косъмчета впих устни в неговите. Вплетох длани в къдриците на тила му, пресичайки по – нататъшно лигавене по шията и рамената ми, пък и с тези целувки и двамата се справяхме далеч по - успешно. 
Съзнанието ми отново се върна в настоящето. Неясноти от пространствено – времеви характер и факта, че тези спомени приличаха на епизоди от ням филм събуждаха в мен съмнения. Бях сигурна, че събитията са се случили, но не бях сигурна, че са се случили така. Разполагах със случки от миналото и с емоции, и чувства от настоящето, които просто напасвах. Доколко обаче сегашните ми настроения бяха ехо от миналото и до-колко бяха каприз на съзнанието, така че да запаметя случилото се както би ми се искало, не можех да преценя. Спомних си, бях прочела някъде, че паметта редуцира количеството информация, както и че изтласква незначителните и негативните мисли, спомени и чувства, за да няма психически сривове от претоварване на мозъка. Нещо в този смисъл. Стори ми се логично и удобно обяснение за липсите в собствената ми памет и отново направих скок във времето. 
Хванал ме за ръка изкачвахме стръмни и скимтящи от тежестта ни стълби в пълен мрак. Движех се единствено по интуиция. Вратата към стаята на баба му, както ми бе обяснил представлявала лишена от стил и вкус сглобка от талашит обкантващ правоъгълно армирано стъкло. Известен ми бе факта, че и двата материала не представляват препятствие за звук и светлина Да включи стълбищното осветление при тези интериорни обстоятелства бе само още един неоправдан риск. И, ако с тъмнината се справяхме криво – ляво, то запазването на тишината въобще не ни се отдаваше. Шумното препъване по изненадващо високите стъпала, тяхното старческо проскърцва-не, притесненото шъткането на Николай, вероятността старицата да ни сгащи и да осуети романтичните ни пориви ме давеше от смях. Бяхме не по – малко шумни от софийската филхармония по време на репетиция. На два пъти задържах дъха си , в опит да сподавя кикота, но нищо безшумно не излезе от това. Напротив. Всяко следващо прихване беше поне с тон по – високо. Струваше ми се, че изкачването трае цяла вечност, както и, че това е най – дългото и проклето стълбище, изграждано някога. Стъпила веднъж на горната площадка си поех дълбоко въздух укротявайки постепенно смеха и пулса си. Вече нямаше причина за бурен смях, макар да не бе имало такава и в подножието на стълбището. Остана като отглас само усмивката ми. Въпреки положените усилия бабата си остана все така спяща. Изглежда притежаваше здрав и дълбок сън, с какъвто малцина на нейната възраст можеха да се похвалят, възхищавах се аз. Николай опипом хвана дръжката, натисна я плавно и открехна вратата. Последва оглушителен трясък, от който и двамата стреснато подскочихме. Сърцето ми пощуря на секундата. Беше станало течение, затръшнало прозорец в стаята. Най – вероятно бяхме събудили и всички от съседните къщи, какво оставаше за баба му!? Чухме я как изскокна от стаята си. Миг преди да включи осветлението Николай паникьосано ме избута в стаята. Олюлявайки се от тласъка се сврях зад вратата. Дръжката от вътрешната страна се вряза злобно в подребрието ми. Инстинктивно с длан запуших уста, сподавяйки смесилите се стенание и нервен смях. Възрастната жена пресипнало нареждаше: 
- Каква е таз` патърдия !? Да не си пиян бе, мискинин ниеден… Прави му сметката...утре ще се обадя на баща ти..., ще ми докараш инфаркт, бе момче! – гласът и хриптеше старчески. За миг изпитах съчувствие към жената, чиито уплах прозираше в гласа и. От съчувствие, обаче се нуждаех аз. Освен с парещата болка, напиращия смях трябваше да се справям с още един изникнал проблем от физиологичен характер. Неподозиращ за усложнената обстановка Николай се обясняваше на старицата :
- Не бе, бабо не съм пиян… дори бира не съм пил…Откъде да знам, че си оставила прозореца в стаята отворен !? – Пререканията им траяха още няколко минути, през кои-то баба му смекчи тона, вероятно почувствала известна вина. Все пак тя бе оставила прозореца широко отворен. С уговорката да не върши щуротии и с възвърналото се умиление, типично между баби и внуци си пожелаха „Лека нощ” и се прибраха по стаите си. Останали най – после сами и пак в мрак се оказа, че онова, което целувките по шия и рамене не бяха постигнали по – рано вечерта, го направи адреналинът и жертво-готовността във формата на телесни повреди.
Спомените ми за случилото се след затварянето на вратата предизвикаха снизходителна усмивка. Много неопитност, частично компенсирана от все още високите нива на адреналин и старание за прилично представяне. Обичаен първи път. Запомнящ се предимно с това, че е първи. Нямаше как да не ми е снизходителна усмивката. Мислех си, че за да се е запазил този спомен в регистъра на позитивните емоции се дължи повече на обстоятелствата и събитията случили се преди и след, а не по време, което не променяше значимостта на акта. Докато отпивах от безалкохолното се зачудих, какво ли щеше да избълва бабата, ако ни бе хванала. Имах някаква представа поради факта, че моята баба бе на същите години и добре познавах речника, който потребяваше тяхното поколение. Досмеша ме. Думите, които се завъртяха в главата ми предполагаха голям срам за всеки към когото са адресирани:
- Защо седиш на тъмно !? – подскочих. Сънен и задавен гласът на съпруга ми ме стресна. Не бях усетила кога е влязъл в кухнята, а вече си наливаше вода от чешмата:
- Нн-е можах да заспя. – изпелтечих смутено. В този момент се радвах, че не може да чуе и види мислите ми. Макар и неревнив, едва ли би бил очарован от факта, че жена му мисли за друг и образно си спомня за плътски взаимоотношения от миналото. Всеки път нещо ме жегваше щом той споменеше за жената, с която бе имал продължителна връзка и за малко не приключила с брак. При все, че не потвърди, но и никога не отрече, знаех, че е изпитвал силна любов към нея. Далеч по скромна на време и чувства връзката ми с Николай и по конкретно спомените за нея ме накараха да се почувствам гузно:
- Ще изпуша една цигара и си лягам! – побързах да пресека евентуален разговор за причините за безсънието ми:
- Ъ-хъ! – неангажиращото възклицание устройваше и двама ни. Той се върна в леглото, аз в миналото. Неканената гузна съвест припираше и спомените се връщаха силно при-теснени и сковани.
Разхождахме се из стария град безцелно хванати за ръце. Целувахме се. Разговаряхме в моментите, когато не се целувахме. Весели и неангажиращи, но най – вече кратки. Летните свалки никога не са се характеризирали с проникновени и дълбоко философски безконечни разговори. Тази не правеше изключение и поради това нямах никакъв спомен нито за какво сме приказвали. Помнех неуспешните уроци по плуване в морето, всеки път проваляни от ръцете му положени не където им е мястото. Помнех плътно прилепналите тела докато танцуваме. Помнех нощните разходки по плажа, най – вече онази, завършила комично и охлаждащо, само защото захвърлените му дрехи и обувки се оказаха на пътя на вълните. Премръзнал, гневен, мърмореше през целия път на обратно. Моите дрехи изцяло сухи, недокоснати от вълните, въпреки близостта им с неговите и пародийният му вид водеха до куп шеги и подигравки от моя страна, което разпалваше раздразнението му. Нямаше как да пропусна възможността да се посмея за чужда сметка след като обещах най – тържествено да не казвам на никого.
Естествено, че казах, но едва когато се прибрах. Споделих го с един единствен човек – най – близката ми приятелка. Тази ваканция се бе оказала значима, изпълнена с много събития и емоции, които примирах да разкажа, а сетне и анализираме, защото повечето бяха нови и непознати за мен досега.
Загасих цигарата и си дадох сметка, че гузната съвест се бе изпарила, но по кое време не знаех. Не ме интересуваше. Бях сложила ред всред мисли, спомени и чувства. Под-редени приблизително в хронологичен ред спомени, с прикрепени към тях близки с някогашните усещания и емоции вече не бяха повод за притеснения и съмнения.
Беше класическа лятна история – плътска, повърхностна и краткотрайна, без обещания и несподелени надежди за продължение. Станах и отидох да си легна. Бях се изяснила с миналото си. Почувствах се уверена. Погледнах мъжа си, който излъчваше покой в съня си. Усмихнах се. Една мисъл под формата на въпрос прехвръкна в главата ми: „Защо пък не!?” беше безмълвният ми отговор.

Следва продължение ...