С бай Гаро Баронян наблюдавахме майсторската зидария около водната каскада на една от занаятчийските работилници в етнографския парк- музей „Етъра”. Не беше никак проста работа.

Майсторът трябваше да направи здрава зидарията и тя да държи идеално успоредно вала на водното колело. То от своя страна въртеше точилото на прославения майстор-ножар. Наблюдавахме от страни, похапвайки по-малко от бялото сладко на съседния дюкян. Пролет, птички пеят, орловият нокът е обагрил всичко в жълто. „Помниш ли, помниш ли тихия двор, тихия дом  в белоцветните вишни” – припомняме си  Дебелянов.

Да си габровец е нещо по- различно от това да си жител на кое и да е друго населено място. Не става дума за габровската пестеливост, даже не говорим и за трансконтиненталните габровски вицове и анекдоти, отдавна надминали шотландските.

Техническото съвършенство на народния гений  най-добре личи именно тук, в „Етъра”, един музей под открито небе, където е пресъздадена атмосферата на нашето Възраждане в областта на  строителните и на техническите умения на българина.

Защото за има- няма два часа майсторът на каменната зидария си свърши работата, събра в старата си чанта мистрията, отвеса, маламашката и теслата, нарами дългия алуминиев нивелир и си замина по- живо, по- здраво. Следобеда / ние с бай Гаро бяхме пили по бира в механата …/ майсторът-ножар отвори работилницата, пусна водата и тя завъртя колелото. Шумът от падащата вода и вибрациите  явно му допаднаха, защото включи точиларският камък и започна работа.

Естетика се усещаше в играта на ръцете му с мъртвото парче ресорно желязо. Докато ножът не заблестяваше.

Е, купих си последната му изработка. И като всеки Неверник Тома реших да го изпробвам върху прочутото си швейцарско ножче за офицерите от армията на алпийската държава. Замахнах, и…Нащърби се щвейцарията,подаде модерната технология.

Какво стана после? Ами останах си без любимата офицерска играчка. Подарих я на ножаря от Етъра – да ремонтира  клъцнатото от истинския нашенски нож  прехвалено острие на Victorinox Sportsman