Обичах те силно, обичана бях, но някъде по пътя ни към безкрайното щастие изгубихме чувството и се запрепъвахме в себе си. Щастливи ли бяхме? О, да !Безкрайно щастливи и заразно усмихнати, карамелени чак до втръсване.

 

Помниш ли как се целувахме в автобуса като хлапета без задръжки? Как висяхме на плажа от изгрев до здрач и се гледахме влюбено без да имаме сили да погледнем встрани? Помниш ли онази декемврийска утрин, когато ме събуди с целувка и купичка сочни ягоди? Тогава видя крачето на нашето неродено още дете, оставило видим отпечатък не само върху завивките, но и в душите ни завинаги. И го целуна възхитен. Целуна и мен, помниш ли? Помниш ли мечтите ни останали неизживяни, заради морето от причини и поводи? Или вече затъна в блатото на сивото ни ежедневие и дори не поглеждаш назад. Мрачно е сега, проблемите валят като досаден ноемврийски дъжд. Забравихме. Забравихме за себе си, за любовта ни някога тъй силна и голяма. Откриваме искрица огън само в очите на нашите порастнали деца. Обичам ги безкрайно, но ми липсва пламъка в твоите теменужени очи, само те могат да разтопят сърцето ми като юлски сладолед. Разтичам се от удоволствие и съм на косъм от душевния оргазъм. Само ти ме караш да се чувствам като малко безсмъртно богче пред портите на рая. Но...отварям очи-минутите за мечти свършиха. Поглеждам към тъжните ти и пусти очи и сякаш прочитам в тях: СБОГОМ, МОЯ ЛЮБОВ. И ми става тъжно, тягостно и натрапчиво за любовта, изгубена нейде по пътя. Отварям широко очи и се взирам в тъмното. Искам да открия блясъка на нашите изгубени мечти. Нима изчезнаха без следа? Не вярвам, не искам да повярвам и ще викам, ще ритам и ще крещя - няма да се предам.
Пиша глупави стихове. Когато е тъжно и свито сърцето ми винаги правя така. Затова са толкова мрачни всичките ,освен онова, посветено на нашия миг на влюбване:
Защо ме гледаш с този поглед син?
Нима не знаеш как изгаря ме.
И аромата твой на бял жасмин
поражда в мен нечувано желание.
Помниш ли думите, които те побъркаха от щастие? А сънищата помниш ли? Или ги изгуби по пътя, любов моя.
Може би спокойно в нощите ще спиш
и ще сънуваш бяла фея
а аз ще търся път към твоето сърце
за да те омагьосам като нея.
Не гледай някъде встрани, просто ме погледни.
Погледни ме без да се страхуваш
какво ли виждаш в моите очи?
Че мечтая пак да ме целуваш,
когато ни докосват лунните лъчи.
Искаш да не връщам времето назад, искаш да забравя, но
Не мога да забравя твойте устни
дори до край да бях отричала,
че аз изгубих свойта същност
и пак изричам думите:Обичам те!
А ето ни сега - между нас стоят всички причини. Всички възможни и невъзможни причини под ръка с лопати поводи. И което е най-обричащото, никой не може да ги усмири. Причините мърдат, скачат, бутат ни. Един от друг. Надалече. И чувам песента: "СБОГОМ, МОЯ ЛЮБОВ. ЧУЙ МЕ ВИКАМ СЛЕД ТЕБ..."И виждам огромната бездна, облечена в мумия от забрава. Всеки опит за близост е безумно разминаване. И сега, когато стоя на парапета на своите илюзии, провесила крака в бъдещето, полека отварям очи за многото доволни причини. В миг някой изгася триумфа им и ние отново сме заедно в спомените на нашата истина. Тъжно е. Ще продължи ли не знам.
Искам да е тъжно
времето навън.
В бели къщи
бели хора
с бял морал
тъжат.
Тъжни капки
да валят отгоре
и да трупат
яростна печал,
за да се роди в душата
нявга и копнежът бял.
Бъди невероятен както някога. Захвърли стария сив пуловер, облечи своята риза на цветни петна и запей заедно с мен: "I love you so much..."

 

Виж резултатите