Когато излязоха от водата усетиха студа, предизвикан от лекия ветрец. Те легнаха и започнаха да се припичат на следобедното слънце.
- Досега не се бях забавлявал толкова - каза усмихнато Анди.
- Значи ти е забавно с мен, така ли? - отвърна Лиса.
- Да, и то много забавно.

Двамата се гледаха известно време с усмихнати и закачливи погледи след което момичето попита:

- Студено ли ти е?

- Малко... да. От този вятър е.

Тя се приближи към него и го обхвана с ръцете си. В този миг през тялото му мина нещо като електричество, но чувството бе много приятно. Лиса го поведе към пейката и двамата седнаха прегърнати. След малко момичето стана, извади една голяма кърпа от чантата си и го обви с нея като отново го прегърна:

- Кажи ми честно, кога за последен път си бил с жена? - попита тя, като въпросът стресна малко Анди.

- Отдавна. Даже никога. Личи ли ми?

- Може да се каже.

- Съжалявам. Онова момиче в което бях влюбен и за което ти казвах не поиска да е с мен.

- Глупачка! Не е знаела какво изпуска.

- Така ли мислиш наистина? - с усмивка попита Анди

- Да!  Точно така мисля.

Следващият въпрос, който Лиса зададе накара мъжът отново да изпадне в неловка ситуация:

- А целувал ли си се някога?

Анди се почувства като глупак. Той наведе глава все едно че бе виновен за нещо и след това тихо каза:

- Не.

Но момичето вместо да се намръщи се усмихна по-широко. То го хвана за раменете като го гледаше с очарователен поглед. След това от устата и звънливо се изтръгнаха следните слова:

- Искаш ли да те науча?

- Амии не зная. Страх ме е да не се разочароваш.

- Няма, споко. Нали ме предупреди, значи ще очаквам всичко - усмихна се Лиса

След това тя застана много близо до Анди, прегърна го и го целуна по устата. Целувката траеше не повече от секунда, но на възрастният мъж му се стори като цялото време на света. Той хвана всяка подробност, всяко трепване на устните. По лицето и тялото му сякаш преминаха множество вълни и импулси, по устата му сякаш потече лава, той беше стегнат до такава степен, че усещаше всяка фибра от тялото си. Момичето го бе прегърнало и той чувстваше близостта на тялото и, чувстваше красотата на чувството, наречено възбуда.

- Е, хареса ли ти?

- Да - със слаб и сипкав глас отвърна Анди.

- Искаш ли пак?

- Да!

- Искам само да се отпуснеш. Отдай се на чувството, човече!

- Ще опитам - усмихна се той.

Последва дълга, прочувствена и историческа целувка, която се запамети завинаги в съзнанието на Анди Торн. Той блаженстваше, ликуваше, разбираше какво бе изпуснал през всичките тези години. Цялата му младост бе минала безлично, безславно, все едно животът му започваше сега. В този момент той можеше да повдигне земята, да разруши вселената. Анди летеше в пространството със скоростта на светлината, преминаваше покрай звездите и галактиките.

Когато отново устните им се раздалечиха той изглеждаше изтощен, все едно бе изразходвал цялата си енергия.

- Сега как си? - чу прелестния звънлив глас до себе си.

- Прекрасно - отвърна той - не исках никога да свършва този миг.

Бяха заедно на езерото до към девет и половина, след това решиха да си тръгнат, защото малката имала вечерен час, а вече закъснявала с час и половина. Когато наближиха първите къщи на градчето Анди извади цигулката от кутията и засвири своето произведение:

- Какво свириш? - попита Лиса.

- Това е "Криптонската симфония"- отговори той.

- "Криптонската симфония" ли? Да не е някаква творба от тукашен композитор?

- Да, от тукашен композитор е. От мен!

- Ти ли си го измислил? - попита удивено момичето.

- Аз го измислих. Но не съм го довършил до края. Харесва ли ти?

- Да, но хайде да тръгваме нашите да не се карат.

- Добре - каза Анди, но бе съвсем леко разочарован, задето малката не пожела да изслуша творбата докрай.

Когато се прибра у дома бе съвсем леко пийнал, но с широка усмивка на лицето. Беше купил много продукти и лакомства за да почерпи родителите си. Те не го разпитваха много, просто го попитаха какъв е повода, но той отново им заяви че няма нищо ново и че просто така решил да ги почерпи. Но бяха убедени, че с него се случва нещо много хубаво.


И наистина последвалите десетина дни бяха най-щастливите в целия живот на Анди Торн. В периода от четвърти до четиринадесети юни светът придоби други измерения за възрастния самотник. В четвъртък и петък той отново бе на езерото на уречения час, където го чакаше момичето.  Времето от пет и двадесет до осем и половина минаваше толкова неусетно и бързо, че на Анди му се струваше като някакъв сладък миг.

В събота след поредното си къпане във водата Мелиса поиска да отидат в гората. Там тя седна на един дънер и го заоглежда продължително, след което тихо изрече:

- Искам да те видя гол!

Това парализира Анди, той застана неподвижен и объркан. Никога не се бе събличал пред жена, за него това бе срамно. А Мелиса бе едва на четиринадесет. Не знаеше дали това бе просто някакво желание на детето или една истинска покана за секс. Той каза само:

- Н... не! Не мога! - последва кратка пауза, в която двамата се гледаха втренчено, след което Анди отново процеди - Не мога да го направя, съжалявам.

- Но защо? - попита Лиса.

- Ти си на четиринадесет... много... не зная.. - говореше притеснено Анди.

- Ясно, разбирам! - отговори му тя, но след малко от ново възвърна предишното си игриво настроение - хайде тогава отново във водата.

- Хайде! - извика енергично възрастният мъж и двамата тръгнаха с бързи стъпки към езерото.

Дните продължаваха да минават приказно за щастливия самотник. Двамата с детето дори размениха телефоните си, той даде своя домашен, а тя нейния мобилен номер. През делниците те се виждаха след пет, а уикендите прекарваха по цели дни заедно. Вечерта Лиса му звънеше по телефона и там двамата прекарваха още един-два часа в приятни и сладки приказки.
На седми юли директорът на фабриката и баща на Лиса подписа постоянен договор и мина на друго работно време, което включваше и обедна почивка от около час, в която той се прибираше вкъщи и нямаше нужда дъщеря му да идва и да му носи храна. Но Анди и Мелиса имаха и други начини да си определят срещите - чрез телефона.

Във фабриката започна да се шушука по темата - ту някой ги е мярнал заедно в езерото, ту колегата им бил изпратил малката до тях късно вечерта. Анди се научи да не обръща голямо внимание на тези слухове - "завистници" - казваше си той. Не обръщаше особено внимание и на подмятанията на злонамерените колеги, които с всеки изминал ден намаляваха - явно Анди вече не бе толкова интересен за тях.

На четиринадесети вечерта Мелиса се обади в уречения час, но побърза да затвори, защото била много изморена. Анди прие това дори и известна доза радост, защото му бе омръзнало да прекарва времето с телефонната слушалка. Единственото за което говориха бе да се разберат да се видят утре на беседката.

Петнадесети бе събота и това означаваше, че имат на разположение цял ден. Но момичето поиска да се прибере рано, защото имала много за учене. Анди забеляза, че не бе така усмихната и чаровна като предишните дни. "Може би наистина са ги затегнали в училище, края на учебната година не бе далече" - каза си той.

Видяха се за около час, от дванадесет до един. После детето си тръгна, като този път не помаха на Анди за довиждане, както винаги го бе правила досега.

В съзнанието на възрастния човек се появи една голяма буца, която се бе загнездила някъде навътре и дълбаеше постоянно. Тази буца се наричаше съмнение.  Той се запъти при Доналд Маймуната. Не пи много, само две уискита, след което си тръгна.
Гранд и Ванеса усетиха, че нещо не бе наред при сина им. Прибра се мълчалив и отнесен, поздрави ги и се прибра в стаята си. Не пожела да вечеря, се заключи в стаята си и пусна телевизора:

- Какво има - Ванеса попита сина си, след като влезе в стаята му.

- Нищо, разкарвах се.

- Днес си унил. Да не се е случило нещо та не искаш да вечеряш.

- Не, не, просто не съм гладен.

- Като гледам не си пропуснал възможността да се отбиеш в кръчмата.

- Офф, майко! Остави ме на мира!

- Добре, щом искаш!

Телевизорът в стаята му бе пуснат, но Анди изобщо не поглеждаше към него. Гледаше към масичката, където стоеше червеният стационарен телефон. Вече минаваше девет, Лиса вече трябваше да се е обадила. Ако му звънне както правеше предишните дни съмненията му щяха да утихнат. То телефонният апарат оставаше безмълвен.
В десет без  двадесет Анди се престраши и набра номерът на Мелиса. Звънна няколко пъти преди момичето да се обади. Гласът и беше несигурен, но пак звучеше приятно.

- Ало!

- Ало здрасти!

- Ти ли си? Какво има?

- Как какво, да те чуя. Какво правиш?

- Сега гледам телевизия. Дават един много хубав филм, а след него ще започне едно предаване за животните.

- А нямаше ли за учене? - попита Анди

- Имам. Освен че гледам телевизия и уча.

- Утре ще се видим ли?

- Не! Нали ти казах че имам контролни тези дни.

- А след колко време ще може?

- След два-три дена.

- Тогава ще се видим, така ли?

- Да.

- Ами тогава ще затварям за да не ти преча. Чао!

- Чао! - отвърна Мелиса и затвори телефона.

Този разказ не се хареса на Анди. Беше му казала, че няма да има време за нищо заради училището, а сега гледа телевизия. Не може хем да учи, хем да гледа филми. А накрая на разговора тя сякаш искаше по-бързо да приключи. Настроението на Анди се влоши още повече. Той побърза да си легне, но сънят така и не идваше.

- следва продължение -