Понякога е много трудно да обясниш какво чувстваш. Обичаш, но нараняваш. Обичан си, но нараняван. И започваш да се чудиш...Това ли е любовта? Онази истинската не предполагаше ли да не нараняваш?

Онази истинската не беше ли по-силна от всичко? Онази истинската как можеше да бъде досадна? Онази истинската имаше ли я всъщност?

Отново загледана в снега навън. Отново усещаща студа в сърцето ти.

Отново претопляща кафето си. И отново искаща да чуе стоплящия ти глас по телефона.

Отново смразена от думите ти. Но отново опитваща се да забрави и да върне лятото в сърцата ни...

Отново и отново...Докато отново се превърне в стига!

Тогава просто ще пожелая да потъна в снега, затрупал душата ми. И след това ще изляза от там завинаги. И ще потърся уюта на нечие друго сърце...Там, където ще съм сигурна, че лятото няма да продължи вечно, но и зимата няма да дойде толкова бързо. Там, където ще дойде и есента със своите дъждовни дни, но не и мразовити...

Предъвквам поредното шоколадово коледно сърце и си мисля колко лесно щеше да бъде, ако не бях такава...Какви мразовити дни, какъв студ...Ако можех просто да сдъвча сърцето ти и да го изплюя...Ако можех да бъда като онези мацки, за които цялото щастие на света се изчерпваше с думата мол...Ако можех да си кажа “I’m a bitch, I’m a lover, I’m a child, I’m a mother” и да видя света през очите точно на такава. Да, и аз съм такава... Но и съм жена, която иска да бъде истински обичана. Така, както се обичат героите в приказките...Твърде романтично, а? Такава любов май отдавна не съществува или никога не е съществувала? Защото приказките са си приказки, а животът си е живот. Това аз ли го казах?  Е, да можех истински да повярвам в него! Дали щеше да ми е по-лесно да живея на 100% в реалността и да не се ядосвам на несправедливостите и нечестността на хората? Да ги приема като част от днешния реален свят, който аз нямам силата да променя...Една приятелка преди време ми каза “Имаш само един проблем- че твърде много мислиш за другите.”

Да мислех...мислех и сега за....теб. И исках да ти кажа хиляди неща. Че няма да се променя. Че не искам да се променя. Защото се харесвам такава, каквато съм. Понякога твърде арогантна и груба, друг път прекалено чувствителна и страдаща...Един ден нежна и мила, а на другия толкова лоша...способна да те удари и да не съжалява за това. Защото не мога да преглътна своята болка. Защото днес ще простя, но утре ще ти го върна тъпкано. Не защото съм лоша, а защото не съм сигурна...Не съм сигурна в твоето Аз. Един ден разплакващо ме, на следващия каращо ме да се смея с глас. Кой от двамата беше ти всъщност? Защото беше като двама различни мъже. Единият, обичащ с искреността на дете, а другият влудяващ ме повече от всеки друг.

Поредното коледно сърце...Прибираш се. И спирам да пиша, защото няма какво повече да кажа...освен...

Just gonna stand there and watch me burn...

Ще горя за теб с надеждата, че ...няма да изгоря себе си!