Никога не съм обичала този сезон. Въпреки, че съм родена през август. И именният  ми ден е през август. И много, много сериозна част от най- прекрасните и най- ужасните неща в живота ми са се случили през лятото. И през август. Не понасям тази истерия- лятото идва, ТРЯБВА да отидем на море, ТРЯБВА да стане голям купон.

Не понасям жегата, тълпите, почиването „ като за последно”...ТРЯБВА да почиваме...Добре де, а не може ли да си почаваме по принцип!? В събота, в неделя, посред работния ден в някое приятно кафене или на терасата вкъщи, в офиса!? Не може ли да отидем на море, ама след 20- ти септември!? Вече е толкова тихо, готино, спокойно. И не е жега. Разбира се, когато има деца, въпросът с морето е ясен- не може да е през септември или по- късно. Няма начин- стисвате зъби и потъвате в ада на август. Във всеки смисъл ад - не само в метеорологичния такъв.

Може би защото толкова ненавиждам лятната истерия, животът ми поднася богат материал за размисъл именно през тези месеци. И именно по време на ПОЧИВКАТА.  Която всъщност е едно безумно натоварване, от което после си почивам на някое скришно място през октомври- ноември за десетина дни...

И така, реших да споделя с вас едни наблюдения от лято 2011, защото повечето от тях ме изненадаха. Някои- не много приятно.

Моето лято започна по моят начин- на планина. В Алпите.  Зермат или Цермат- а как всъщност е правилно!?- е странно място. Имаш голям шанс да се сблъскаш с Джордж Клуни и нулев- с някоя симпатична лилава крава. С което не искам да кажа, че Джордж не е симпатичен! Особено откакто приближи и достигна 50-те, прошари се наистана красиво и наистина секси. И направи няколко наистина добри филма. В скоби и извън текста- препоръчвам ви Мартенските Иди. На пръв поглед е банален политически трилър, но само на пръв. И далеч не е банален като послание и поглед върху разглежданите проблеми.

Та, Ц\З\ермат е някакво скъпарско място в Швейцарските Алпи, обаче... Обаче покрай него поразгледах други две села. Моля ви се, само не ме карайте да ви кажа кои! На едното името му на табелата е...17 букви!? Е, не мога да прочета такова нещо! Нежели да го повторя. А другото така ме плени и очарова, че даже забравих да питам има ли си име и какво е то.

Две села нейде в Алпите. ВИСОКО в Алпите. Ама много високо. На места, където у дома в България няма хижа, няма тоалетна за евентуалния турист, но има...боклуци!

Тази снимка на влака, в който пътувах не е моя- даде ми я един приятел, правена е от...делтапланер!? Това е влакът,в който пътувах. Ако случайно разбера как да я публикувам- ще я добавя към текста си...

На приблизително 2450 метра надморска височина. Било, значи, „ селски влак” това- така ми обясниха. Пътува си между няколко села ежедневно. Със средна скорост 70- 90 км.\ час. На упоменатата преди малко височина. От едната страна скали, от другата- пропасти. И то какви!...Познайте от три пъти кой беше единственият пътник със здраво закопчан колан, вкопчен в седалката и гледащ право напред...С вероятно безумен поглед...Познахте- аз. На тази височина- мислех си- ще стане нещо. Няма начин да не стане. Е, „ стана”! Пристигнахме по живо, по здраво. Нейде си из планините. Чистотата и комфорта на влака няма да коментирам. Че още ми призлява, като се сетя. Нито това, че за всеки от пътниците имаше огромна чаша първокласен течен шоколад, който всъщност се яде с лъжичка, защото не тече- толкова е гъст.  Било, казват, маркетингова стратегия на компанията това. И така да е- шоколадът беше чудничък.

Стигнахме в онова село с името, дето не мога да го повторя. Високопланинско.  С десетина улици. Широки, прави, идеални улици. И дузини по- малки улички и закътани площадчета. Уж с калдаръм от „едно време”. Само дето пренареждат и оправят тоя калдаръм всяка година... Казаха ми, че селото било „ много малко”. Вярно, много е „ малко”- 1860 жители. Театър, кино, концертна зала, ТРИ книжарници, ПЕТ аптеки, клиника, родилно отделение...Мдаа...” Малко” швейцарско село. Във всяка къща- поне две деца под 10 години. И поне едно над. Крави, кучета, овце, говеда... Опитах такова мляко, такова сирене, такъв кашкавал, такива месни деликатеси, че...Не е за приказване! Разгледах една семейна ферма- няма такъв ред и чистота. След като се депресирах напълно, отчаях се на тема земеделие и животновъдство, седнах в едно много симпатично място насред селото. И започнах да наблюдавам. Хората наоколо. За около три минути чух пет различни езика. Различни от немски и френски. Селото е световнонеизвестно, дори не фигурира в туристическите справочници. Но предполагам, близостта до Ц\З\ермат има нещо общо с количеството туристи и чежденци. Надали е само това обаче. Май основна роля има информацията „ от ухо на ухо”.

Мястото е прекрасно. Наистина. Ни помен от обичайните простотии за „ туристически дестинации”. Едни любезни и усмихнати хора. Една зеленина и спокойствие. Един прекрасен хлад посред юли месец. Да, за този ден в това село си починах повече, отколкото за цяла седмица на прословутото море. Разхождах се, не бързах  за никъде, купих си куп неща- и шоколад си купих, да. Домашен. Нищо общо с Милка- и нищо лично срещу симпатичното лилаво добиче! Просто нищо общо с индустриалния шоколад. И все пак, въпреки всичко- специално за шоколада мисля, че много малко хора могат да стъпят и на малкия пръст на белгийците. Лично мнение. И личен вкус. Не твърдя, че са правилни. Единствено правилните. Купих шоколад от пет къщи. Уж един и същ, а толкова различен. И вкусен. Потресът ми беше невероятен, когато във всяка къща любезно ми обясниха, че доставят производството си на посочен адрес в рамките на Европа, за Евросъюза- безплатно. Като попитах- добре де, ако си поръчам просто една кутия сирене? Казаха ми- ще Ви доставим просто една кутия сирене...Разбира се, хората в това село са доста по- напред с материала от „ една кутия сирене”. Патентованите месни и млечни продукти на жителите му са...568 на брой. 568 уникални месни и млечни специалитета, които само те имат право да продават. Видях малко обработваема земя-  и нито милиметър от нея пуста и необработена. Отглеждат седем сорта картофи- три от тях за животните... Както ми каза фрау Зайлер: „ Е, те стават и за хора, но не толкова, колкото другите сортове”... Седем сорта картофи. На повече от два километра надморска височина. Да не отварям дума за равната като тепсия България.  В която растат преимуществено бурени.

И картофите са от Египет и Аржентина. Мдааа...Интересно и прекрасно село. Ще трябва да му науча името. Пратката пристигна вчера- с точност до минути. Изрядно опакована. Когато позвъних да кажа, че има грешка, тъй като са ми доставени в повече дървена кутия с масло, 1, 5 кг., буренце с биволско сирене, 1, 5 кг., и два килограма течен шоколад, получих следният отговор: „ Не, госпожо. Вие сте наш нов клиент и първата Ви поръчка надхвърли еди какви си евро. За нас ще е чест да останете наш клиент още дълги години- това е нашият подарък за Вас и Вашето семейство”. Дааа...Търговците от това село. И тези от Женския или който и да е друг пазар в БГ...Сравнението просто ми се натрапи. Още не мога да се отърва от него.  Болезнено, сравнение- какво ще кажете? Поне за мен е точно такова. С неудоволствие са качих обратно на влака. И с още по- голяма неохота напуснах зелената прохлада на планината, за да се гмурна и аз в безумието на морските курорти.  Курортът ще го пропусна. Ще ви разкажа до какви изводи стигнах, пътувайки с една яхта по Адриатика- от Риека, Опатия, Сплит, Дубровник, през Котор, Будва, Свети Стефан и така- до Турция.  Разбира се, безумието на авгувстовските жеги, от което никой климатик и вода не могат да те спасят, също ще премълча. Слизахме от яхтата къде ли не в Хърватия и Черна Гора. Късно вечер. Да, имаше тълпи от туристи. Изнервящо и доста непредполагащо почивка. Поне за мен. Но...как пък никъде, нито веднъж не видях намръщено лице. Боклук по улицата. Надута продавачка в магазина.

Пушене извън определените за това места. Не ми казвайте, че те живеят от туризма, това ги храни и за това са любезни и мили. Не ми казвайте това, моля ви. И България е туристическа морска страна. И Гърция също. Но в БГ ако откриете сервитьор по морето, говорещ нещо различно от пернишки- покажете ми го, моля. Ако откриете място, където кафето не е  22-ра  цедка- непременно ще отида там. Ако някъде на „ ол инклузив” не ви искат пари и за това, че дишате- ще отида. Защото въпросът не е в парите, а в отношението. Всичко е с пари.  За чаша кафе на брега на Свети Стефан платих 12 евро. Само че ми сервираха върху колосана бяла покривка, в костен порцелан, в идеално чисто заведение с климатик и усмихнах персонал, и едното кафе всъщност беше- 120 грамова чаша кафе с цял пръст каймак, чаша мляко и чаша с бита сметана- ако искам да си добавя. Плюс 0,75 милилитра бутилка идеално изстудена сода. Не казах нищо, като ги донесоха- да не ставам за резил. Поразгледах наоколо и видях, че това получиха всички, които поръчаха „ едно кафе”. Не 12, 22 евро бих им платила.

И си дадох сметка какво е лятото в България. И какво е навсякъде другаде. В България всяко лято разчитат на нови туристи, които да одерат и измамят по всевъзможни начини. И какво им пука, че те няма да се върнат повече. Ще дойдат други. Отново социалните отпадъци на Европа, примамени от евтино пиене, евтини момичета и всякакви безчинства. Безнаказани, разбира се. А там, от къде минахме е друго. Защото те знаят- ти ще разкажеш на приятелите си. И те се стараят да им разкажеш все хубави неща. За да дойдат и те. В Свети Стефан има семейства, които посещават курорта вече с внуците си. И има защо. Дори кипящата от строежи и пукащата се по шевовете от хора Будва е приветлива и прекрасна. Защото хората са любезни и усмихнати.
През това лято открих за себе си Черна Гора. Едно място, където с удоволствие ще се върна. Но не през август. Определено не. И не с децата...Тази малка планинска държавица с прекрасно и живописно крайбрежие има 600 00 жители, перфектни пътища и чудесни хора.  Да, струва си човек да иде там. Извън жегата и истерията на сезона.

Някои употребяват лятото, за да те направят свой приятел. Други- за да направят бързи моментни пари от някой, когото няма да видят повече. Трети знаят, че лятото свършва и до следващото има много време. А аз се убедих за пореден път, че моето лято е далеч от жегата и тълпата. Както казах- с деца някои неща са неизбежни. През юли и август видях много места и хора, натрупах впечатления и хубави моменти, но...Но с нетърпение очаквам първите дни на октомври, когато ще се скрия в Мармарис. Ще плувам на воля и ще си почина наистина. Аз всъщност обичам морето. Но след 15-ти септември. И ако може- в Турция. Всъщност, където и да е, без Гърция и България.

А правилният начин за употреба на лятото според мен е точно този- да се опитате да си починете без съприкосновение с масовата истерия и съчетанието от безумни цени и кошмарно обслужване...

И не забравяйте- има живот и след лятото! Почивка- също!

Хубава, успешна, топла и златна есен на всички! Ето, това е моят сезон!

Той идва...