Видяла жабата, че подковават коня и тя вдигнала крак и моята работа същата.

Много книги изчетох напоследък, много думи, много мисли в крайна сметка реших и аз да допълня някоя и друга ниша с мнение за живота, за емиграцията, за политиката, за журналистиката и за каквото се сетите.

Все порядъчни места за осиране. Но всичко с времето си! Това бяха ниши, определени от миналото единствено и само за богоизбрани, а сега всеки има право да ги докосне, да усети осезателните състояния на съвременното общество. 

 Това ми дава повод да спомена, че е време интелигенцията да завземе властта. Стига сме правили култура единствено и само в глупави и несхватливи изрази. Време е да загърбим искрените и звучни метафори и доволно изразни езици за да дадем на интелектуалците средство с което да се борят! И естествено да превърнат, като основно движеща единица в настоящия момент - способността да оцелее нещо, което е изгубено! Всичко това в името да са почтени граждани на това общество, където всички са онемяли и заспали своят двадесет годишен преход.

Нито едно изкуство обаче няма директен изразен език. То никога не говори в прав текст и знаете ли защо, защото днешното поколение вече е изродено и то не може да намери истинското лице на интелектуалеца, защото в годините на прехода папийонката беше заменена с анцуг. Последният атрибут се оказа толкова удобен, че и до ден днешен продължава да бъде незаменима дреха в ежедневието. 

Удобен и практичен нищо не казващ страдащ от липса на класа и стил. Анцугът се оказа правилната дреха за цял един народ, барабар с представителите на цялата суб и представителна култура. Езикът на Анцуга стана официален език на Република България /виж снимката долу/. И дръжката на теслата от зората на българската чалга, и рамката на премиерското дамско колело са се пръкнали от един и същ анцуг, все задължителни атрибути на престижа или по-скоро на съвременната снобария.

В един от продължителните ми разговори с приятелка в България, която е майка с бебе ми спомена преди да напише един материал, че на една от разходките в кварталната градинка, където се събират всички майки и направили следната забележка: те направо ме убиха с изказването си /каза моята позната/ - „Що не носиш анцуг, като извеждаш бебето в градинката? Малко е кофти, ние с анцузи ти си се нагласила с дънки, блуза, грим, очила… някак не си отиваме! „ 

Това ми напомня близкото минало, когато през лятото всички бяха обути с бели хавлиени чорапи, сандали /тип резанки/ и моряшка фланелка. Това ми напомня варианта, който едва ли ще бъде приет в близкото бъдеще, че отново ще са на мода циците без силикон и ще може да се наслаждаваме на голото женско тяло по монокини на плажа, без излишна и допълнителна реставрация. Брей трудна работа е да бъдеш с анцуг в обществото.

Пък и фейс контрола е под нивото си така, че трудно може да хване и да опикае с думи и изрази съвременният анцуг. Това е, като да мислите за двете непреодолими трагедии в живота на човек, първата гласи: че когато загубиш копнежа на сърцето си почти умираш, а другата е, че оживяваш, когато си го възвърнеш! Понякога така стоят нещата в нашето сурово и умряло общество – силата определя правилата! 

Спомних си преди години имаше една мода, която беше неразбираема. Жените ходеха с анцуг и токчета. Истински бисер, но хората си подбираха тоалетите с вкус и беше почти ежедневие да видиш яхнала кака токчетата с анцуг по краката. Почти същото като с модата от 70те, когато всички жени се разхождаха по пеньоари и с ролки на глава. Що за народ е това, след като може да се окарикатури по следния начин? Умът ми не го побира. Дори и в най-бедните години в Западна Европа жената и мъжът не са се появявали по този начин. От незапомнени времена хората са държали на своя начин на обличане и са влагали вкус и изисканост. 

Как може да обясниш на един съвременен български индивид или индивидка, че анцуга е спортна дреха и с него не може да отидеш на дискотека, не можеш да отидеш на сватба или погребение, защото за всичко това се изисква малко култура. Иначе общата култура с която е известна Републиката ни в световната история се слави, като най-старата, най-добрата, най-значимата и какво ли още не? Всичко ни е на висота, само дето не разбрах също какво Европейско има у нашата спортна държава. Или както авторът е казал: България е у Европа само на книга. 

За да няма недоразумение има друг скрит замисъл в това, че има различни анцузи. В крайна сметка той, анцуга е за спортуване, в този смисъл не мога да разбера, защо едни чалги се бяха изтипосали с розови анцузи и пухчета и се гъзеха на острите си високи обувки. Изглеждаха опасно и девойките и острите им токове и още по-розовите извънземни анцузи, т.е. разбирай опасни извънземни прасета.

Разбрах обаче, че свестните хора у нас се считат за луди! Защо, ами с анцуг за пет лева от пазара можеш да изглеждаш толкова стилно, колкото може да ти го роди птичия акъл, и с костюм за 1000 евро. С подобен атрибут може да наминеш и през пазара, може да изиграеш физическото в училището за 40 минути. Но обществото по света очаква да си по-добре облечен различен от стила – по-бързи, по-силни, по-калени. Днешното общество обаче прекали. Говоря за българското! Всичко това, което е останало от култа към личността и доразвито в прехода от снобите на съвременната капиталистическа система, обути в анцуг направо се набиват в гледната точка в очите на всички. 

Имам чувството, че простотията се размножава чрез собствено деление или пъпкуване. Най-малкото защото все още има места по Родината ни, където кенефът за изхождане е изкаран навън, на двора за да не пречи в натруфените стаи заключени и опаковани с найлони за специални гости, или за сватба, или за погребение. Ах този кенеф! Все ми е тая за него, той е навсякъде по земното кълбо така, че дали ще си го вкараме вътре или ще търчим по клепари в зимните нощи до нужника разликата е в стила и това как да премахнем лошият мирис. 

Мислех да завърша този апокалиптичен разказ с по-мек тон, но и аз като масовката си ходя с анцуг в къщи! Удобно е, пък и не убива и не стяга, а и нямам друго какво да обуя. Какво е поучителното от цялата тази олелия. Основното е, че ми става гадно! Това е истината. Става ми гадно, когато в един момент погледнеш към света и виждаш разликата в едно изградено общество, което е за всички и където няма съдници, които да ти вгорчават иначе полуподсладения живот. 

А тези нашите хора, у Републиката, дето имат кенефи по дворовете и жените им все се обличат като абитуриентки насред месец октомври все се опитват да прогледнат към слънцето, щото си мислят, че свети само за тях. И още по-страшното, щото си мислят, че всички останали са слепи.

Чудна идилия е всичко това, нещо духовното малко ми идва в повече, или честно казано направо си ме „изнасилва”, а пък и аз не го разбирам много, много. Егати идилията. За някои може да се стори, че не е Християнско, но мен цялата тази Ганьовщина и простащина направо ме изнервя. Особено като ги видя как щъкат из света. 

Ще се опитам да заформя един въпрос към драгия читател, може даже да го преведа на няколко езика, ще помоля приятелка да направи жестомимичен превод и да видим сега: Кое е по-голямото бедствие, сляп ли да се родиш или да се родиш сляп и да прогледнеш? Иначе не намирам лошо в това, сляпо да прогледа. Една отживелица видяна дори и в поговорката „пази боже…”