Трябваше да приема края на един много важен за мен етап от живота ми. Но това"трябва", ми звучеше някак задължаващо, сигурно и затова не ми се получаваше, да сложа чертата и да се примиря със ставащото, с празнотата и онази тъпа болка, която не изчезваше с годините.

 А минаха доста години, бяха изпълнени с много трудности и пот на челото, всякакви емоции, но всеотдайността, дружността  и любовта спояваха щит, който побеждаваше всяко зло.

Умората беше сладка, а удовлетвореността от усмивката на хората беше достатъчна.

Но както казват всяко начало има своя край, да, този край настъпи. Макар и да беше очакван, доколко един човек може да бъде подготвен за финала на нещо, което е градил толкова много години с любов и вяра, преодолял е толкова много в името на нещо, което вече е празно и несъществува.

До днес отричах да се е случило, докато не се изправих срещу него. Няма кой вместо нас да избере как и защо да продължи напред.

Да, плаках, докато пътувах в обратна посока просто си страдах тихичко...

Приех края, за да поставя едно ново начало, в което ще взема само хубавите спомени от миналото и ще се боря за настоящето с още по-силна воля, вяра, всеотдайност и любов!

За една нова пролет и един чисто нов и прекрасен нов етап!