“И най-добре скроените мечти на мишките и хората остават често неосъществени”.   Робърт Бърнс

“За мишките и хората”, е новела на носителят на “Нобелова награда” - американският писател Джон Стайнбек. Публикувана през далечната 1937г., тази книга, заедно с “Гроздовете на гнева” са най-известните творби на известният писател. Нека припомня за какво става въпрос в гореспоменатата книга:

Джордж Милтън и Малкият Лени са приятели от детството си, които се скитат по пътищата на Калифорния и работят през деня в различни ферми или в ранчо за да преживеят. Джордж и Лени винаги имат един и същи сън: “един ден те са собственици на малка ферма, и се възползват от възможността да живеят, като “рентиери”...

Лени е едър и тромав мъж, който по детски се радва на всичко пухкаво, красиво и меко. Джордж бащински го закриля и внимава Лени да не направи някоя беля поради извънредно голямата си физическа сила, която притежава и не умее да контролира. Наблюдавайки реакциите от другите герои в книгата, които се присмиват от липсата на интелектуален капацитет при Лени и определят действиятата му, като пълен “глупак”, дават особено съчувствие към този образ. Проблемите на Лени започват именно от появата на Кърли – синът на шефа, и жена му. В действителност, красивата млада жена предлага на Лени да докосне косите и. Но изведнъж всичко се обърква. Жената на Кърли започва да крещи и Лени, без дори нищожна унция от злост, но с дълбок детски страх, че ще бъде наказан от неговия приятел Джордж, който би могъл да му забрани един ден да се грижи за зайците и... в страха си и уплахата си стиска здраво младата жена и счупва вратните и прешлени… Какво става по-нататък? Прочетете тази невероятна книга, за да разберете. Едно само знам „За мишките и хората“ се радва на голям успех още с появата си. Тъй като в този сайт има доста любители на литературата и това са хора, които лично много уважавам /те си знаят кои са/, си позволих да напиша тези няколко реда. Лично аз ще прочета още веднъж, с най-голямо удоволствие книгата и по този начин ще отдам своята почит пред невероятният талат на Джон Стайнбек.

* * *

“На няколко мили южно от Соледад река Салинас свива към хълмовете и тече край тях дълбока и зелена. Водите й тук са топли, защото, преди да достигнат тесния вир, пълзят, проблясвайки по жълтия пясък, огрени от слънцето. От едната страна на реката златистите, заоблени склонове се извисяват нагоре към могъщите скалисти Габилански планини, а откъм долината водите й са оградени с дървета — върби, свежи и зелени напролет, по чиито долни клони виси полеп от зимните наводнения, и чинари с пъстри, сивобели, полегнали клони, надвесени над вира. Пясъчният бряг под дърветата е застлан с дебел слой листа, толкова сухи, че затича ли гущер между тях, те силно шумолят. Вечер от гъстаците излизат зайци и клякат на влажния пясък, изпъстрен с нощни следи от стъпките на миеща се мечка, от разперените лапи на фермерските кучета и сцепените копита на елени, идващи тук на водопой.

Между върбите и чинарите се вие пътека, утъпкана от момчетата, които се сбират от фермите, да се къпят в дълбокия вир, утъпкана от уморените скитници, които вечер се отбиват от шосето, да пренощуват край реката. Пред полегналия доземи дебел клон на един огромен чинар се вижда купчина пепел, останала от много огньове; толкова хора са сядали на този клон, че кората му се е излъскала. След горещия ден вечерта подгони лек ветрец между листата на дърветата. Сянката се катереше по склоновете нагоре към билото. По пясъчния бряг клечаха зайци — неподвижни като малки, сиви, изваяни камъни. В този миг по сухата чинарова шума се зачуха стъпки, идващи откъм шосето. Зайците се изпокриха безшумно, Дългокрака чапла се издигна във въздуха и отлетя надолу по реката. За секунда мястото съвсем опустя, но после на пътеката се появиха двама души и излязоха на открития бряг до зеления вир.

Вървели по пътеката един след друг, сега, макар и на открито, те вървяха пак така. И двамата носеха дънки и сака от същия плат с месингови копчета, И двамата имаха черни безформени шапки, и двамата бяха зарамчили навити по войнишки одеяла. Първият беше дребничък, чевръст, с мургаво лице, неспокойни очи и остри изразителни черти. Всичко в него бе ясно определено: малки, силни ръце с тънки китки, остър, костелив нос. Подире му вървеше неговата противоположност — един грамаден мъж с неопределено лице, големи светли очи и широки, отпуснати рамене; той вървеше тежко — тътреше нозе като мечка, без да движи ръцете си, които висяха отпуснати. Първият се спря на откритото така внезапно, че другият едва не го смачка. Дребничкият свали шапката си, обра с показалец потта от кожичката и я отръска от пръста си. Едрият му спътник хвърли одеялата, просна се по корем и взе да пие вода направо от зеления вир; пиеше на големи глътки, пръхтейки във водата като кон. Дребничкият се засуети припряно край него.

— Лени! — извика строго той. — Лени, за бога, не пий толкоз много!

Лени продължаваше да пръхти във водата. Дребничкият се наведе и го сграбчи за рамото.

— Лени, ще ти призлее като снощи.

Лени натопи цялата си глава заедно с шапката, после седна на брега и от шапката по синьото палто и в гърба му се застича вода.

— Така ми е добре — рече той. — Пийни си и ти, Джордж. Пийни си хубавичко. — Той се усмихна блажено.

Джордж смъкна от рамото си одеялата и ги сложи леко на земята.

— Кой знае каква е тая вода — каза той. — Види ми се нечиста.

Лени цопна голямата си лапа във водата, стисна пръсти и нагоре цвръкнаха струйки; по повърхността на водата плъзнаха кръгове, стигнаха до отсрещния бряг и тръгнаха обратно. Лени ги следеше внимателно.

— Гледай, Джордж! Гледай какво направих! Джордж коленичи до вира, загреба чевръсто няколко шепи и утоли жаждата си.

— Бива си я — призна той. — Но като я гледаш, сякаш не тече. Лени, никога недей пи вода, дето не тече — посъветва го Джордж без надежда, че оня ще го послуша. — Готов си да пиеш и помия, щом си жаден.

Джордж плисна шепа вода на лицето си и я разтри под брадата и по врата. Сетне наложи пак шапката, поотдръпна се от реката, сви колене и ги прегърна. Лени, който го наблюдаваше, направи съвсем същото. Изтегли се назад, сви колене, прегърна ги и погледна към Джордж да види дали изглежда точно като него. След това понахлупи шапката си над очите — както бе сложил своята Джордж.

Навъсен, Джордж се беше вторачил във водата. Очите му се бяха зачервили от слънцето. Той занарежда сърдито:

— Като нищо можехме да стигнем досам фермата, ако това копеле, шофьорът на автобуса, си разбираше от работата. „Мъ-ъ-ничко по-надолу по пътя“, ще ми разправя той. „Мъ-ъ-ничко по-надолу.“ А то — много мъничко, цели четири мили! Не искаше да ни стовари пред фермата, това е то. Мързеше го да ни закара, Чудно ми е как изобщо спря в Соледад, проклетникът. Изритва ни и казва: „Мъ-ъ-ничко по-надолу.“ Бас държа, че имаше повече от четири мили. В тая дяволска жега!

Лени погледна плахо към него.

— Джордж!

— Какво искаш сега?

— Къде отиваме, Джордж?

Дребничкият дръпна надолу периферията на шапката си и изгледа сърдито Лени.

— Значи, забрави вече, тъй ли? Пак трябва да ти обяснявам, нали? Съвсем си смахнат, бога ми.

— Забравих — каза тихо Лени. — Мъчих се да не забравя, Джордж. Ей богу, мъчих се, но...

— Добре де, добре. Ще ти кажа пак. То нали друга работа си нямам. Цял живот ще ти обяснявам разни неща, ти ще ги забравяш, а аз пак ще ти обяснявам.

— Мъчих се бе, Джордж, мъчих се — настоя Лени, — но нищо не излиза. Виж, за зайците помня.

— Майната им на тия зайци! Ти си знаеш само зайците, а нищо друго не можеш запомни. Сега слушай и помни добре, че да не си навлечем някоя беля. Спомняш ли си като седяхме край канавката на Хауард Стрийт и забелязахме оная обява?

Лицето на Лени просветна от радостна усмивка.

— Как не, Джордж. Това помня, но.. . какво направихме после? Помня, че минаха някакви момичета и ти каза. .. ти каза...

— Майната му какво съм казал! Помниш ли, че отидохме при „Мъри н Реди“ и те ни дадоха работни карти и автобусни билети?

— О, да. Сега си спомням, Джордж. — Той бръкна бързо в джобовете на палтото си и добави предпазливо: — Джордж, моята я няма. Трябва да съм я загубил, — След това заби отчаян поглед в земята.

— Тя никога не е била у тебе. глупако. Аз ги държа и двете тука. Да не мислиш, че ще те оставя да носиш у себе си работната си карта?

Лени се ухили с облекчение.

— Аз... аз мислех, че съм я турил в страничния джоб — каза той и пак пъхна ръка в джоба. Джордж го изгледа остро.

— Какво вадиш от тоя джоб?

— Няма нищо в джоба — реши да хитрува Лени.

— Знам, че няма. То е в ръката ти. Какво държиш в ръката? Аха, криеш, така ли?

— Няма нищо, Джордж. Истина ти казвам.

— Хайде, дай го тука.

Лени отдръпна стиснатата си ръка по-надалеч от Джордж.

— Мишка е, Джордж, само една мишчица.

— Мишка ли? Жива мишка?

— Тц. Мъртва, Джордж. Но не съм я убил аз. Истина ти казвам! Намерих я. Намерих я мъртва.

— Дай я тука! — заповяда Джордж.

— Их бе, Джордж, остави ми я.

— Дай я тука!

Стиснатата шепа на Лени бавно се подчини. Джордж взе мишката и я запрати в храсталака отвъд вира.

— За какво ти беше тая мъртва мишка?

— Ами че галех си я, докато идвахме насам.

— Виж какво, никакви мишки няма да галиш, щом си тръгнал с мене. Помниш ли къде отиваме сега?

Лени погледна уплашено и от смущение скри лице в скута си.

— Пак забравих.

— Исусе Христе! — възкликна примирено Джордж. — Добре, слушай сега, ще работим в една ферма като оная на север, отдето идваме.

— Коя на север?

— В Уийд.

— Аха, сетих се. В Уийд.

— Фермата, дето отиваме сега, е хей таме насреща, на около четвърт миля. Ще идем там и ще се срещнем със собственика. Слушай сега — аз ще му дам работните карти, но ти дума няма да обелваш. Само ще стоиш и ще си траеш. Ако разбере какъв си смахнат, няма да ни даде работа; но види ли как работиш, преди да е чул какви ги плещиш, всичко ще се нареди. Ясно ли ти е?

— Как не, Джордж. Как не, ясно ми е.

— Хубаво. Кажи ми сега, като се срещнем със собственика, какво ще правиш? — Аз... такова — замисли се Лени. Лицето му се напрегна от мислене. — Аз.,. дума няма да обелвам.

Само ще си стоя....”

В тази статия е използван преводът от английски на Тодор Вълчев, както и превод-информация от Wikipédia от френски език – Росен Алексиев.

Всички права запазени!