Не знам кое ме прави по щастлив – наближаващата пролет, светлият празник или песента на птиците. В душата ми една чистота, една цъфнала пролет от ухания и цветове, чистият разум ми напомня, че времето е в мен и аз във времето и не трябва да преставам да пиша.

От друга страна в дъното на тази пробита идилия, някакви хора се опитват да ме накарат да играем на прескочи кобилка или пък още по лошия вариант „Мъже в черно”. Лошо няма, казвам си стига играта да е по правилата и естествено да има известна доза философия. Въпросите, които изникват също така от споменатата идилия не са много философски, защото ако някой има нужда от истинска помощ винаги може да я потърси в ефира на попътния вятър на земната орбита.

Какво има бе братя? Какъв ви е проблемът? – питам аз? Защо искате да заменим добрината на човешките взаимоотношения споени с вечната лула на мира с куршуми и гилзи. Кой има нужда от това? Ето такива размисли и страсти се вихрят в иначе освободеното съзнание на бедната ми главица.

Какъв попътен вятър трябва да следва един обикновен човек в това прелестно начало, което се заформя, като една игра на нерви и отношения. По този повод реших да направя нещо спортсменско, хващам колелото, една почти ненужна вещ в скромното ми домакинство, яхвам седалката и безцелно въртя педалите из града, паркът, гората.

Спорт – ненужна дейност с още по-ненужни човешки състояния, пот, миризма, настинка... Спрях да въртя педалите на уж, ненужното колело и продължих да се разхождам по една дълга пътека в парка. Чувствам се, като в небрано лозе, озъртам се към храсталаците, като онази смотана девойка „Червената шапчица”, дето вълкът я измами. На вълкът обаче, отдавна му зашиха камъни в корема и го удавиха в близката рекичка, а пък и едва ли друг ще изкочи току така?

Първо защото вълците отдавна са на изчезване и второ по-страшното е да не ти изскочат онези, облечените - мъжете в черно. Защото понякога грешки стават и то не само по тъмна доба, но и в светъл слънчев ден. Някой би ми подхвърлил, в този момент: защо тогава избра да се разхождаш в парка или пък респективно гората? Когато те е страх от мечки, няма да посещаваш тези култови места. Пак се чувствам не на място, ужас не обраха ли това лозе?

Толкова е интересно, че целокупността на този скучен сценарий му липсват само похитители, разгневени тийнейджъри с леки „леви” уклони, или пък цигани с каручка, които да искат да ми вземат иначе почти застаряващото колело, от което да вземат някой лев в близката заложна къща и да отидат да ударят по едно филджанче шльокавица и после о, наслада, о ритми! Не е наложително да анализирам толкова в подробности тази ситуация, защото от юридическа гледна точка случаят е до болка познат и почти безинтересен. За мен обаче, подобна ситуация е израз на върховно блаженство, що пък за мазохизъм?

Но, в случая те ме ограбват, вземат ми нещо и именно за това се чувствам, както в онези безсмислени изречения, които изписвахме в ученическите споменници, за любовта, за приятелството, за катеричките-рунтавелки и т.н. демек не на място!

Реално погледнато рунтавелки дал господ, има обаче, една рунтава порода, че и зъбати и нахални, по зли от муха це-це прелетяла от Африка или по-лошо, от още по-дълбоката гора на неизвестното им съществувание, на иначе безобидни мушички. Някой беше споменал нещо за небраните лозя, или както му е названието там...

Връщам се отново към състоянието на моето блаженство, за което споменах. Съвършено блаженство, достигащо чак до висшата нирвана. Смяна на състояния или както там обичат да се изразяват сложните екзистенциалисти! Аз обаче усещам единствено как чистият разум ме изпълва, че дори и нещо повече. Дивото в мен ме зове, да си възстановя - материалната стойност, на открадната ми вещ. Излязох на същата тази пътека където си позволиха да ме ограбят и застанах на средата и с един огромен колец. Отдолу идва човек, на колело. Застанах пред него, показах му колеца, и му взех колелото.

Показах му също така няколко ръчни модела на благопожелания към неговите роднини от женски произход и естествената реплика, къде и как може да намери съдействие от органите на реда. И сега к’во? завъртях педалите в обратна посока и чистият разум се върна при мен с още по-голяма сила, осъзнах, че това не беше само сън. Напротив, много истинско преживяване, от онези гадните, които понякога те спохождат.

Спокойно продължих разходката си, птичките си пееха ведро из парка, въздухът искреше наоколо, животът беше прекрасен, така и не разбрах, кое ме прави по-щастлив - бистрият въздух или песента на птиците? Поглеждам встрани и единствено образът на теб любима, ме крепи, че все още си до мен!

Спиш спокойно прегърнала онази розова възглавничка с форма на сърце и нацвъкани малки вакли агънца. Поредният кич, но чувствата са съчетани с много любов. Добре, че съществуваш любов моя, мой прекрасен „Тюламор Дю”, мое ирландско споменче, мое истинско съкровище. Така осъзнах още една истина, че хралупи има не само в горските дървета, хралупата на моето щастие е това пространство, което без любовта е глухо. Всъщност на кого му пука.

Повече няма да карам колело, поне за мен е нездравословно, потящо, смърдящо и некомфортно. Пък и не желая да си образувам онези нерви без които, мога. Ще се порадвам на челядта и ще ударя една от онези малките грозданки, които дават най-сигурната и истинска философска школа в този не дотам скапан живот.

Хай със здраве...