ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН АБОРИГЕН ПДФ Печат Е-мейл
32 гласа
Публикации - Проза
Написано от МАРИЯ ЮВИГИ   
Сряда, 13 Февруари 2013 23:26

ЧАСТ ПЪРВА: ИЗ НОВИЯ СВЯТ
Т
ези от вас, които са чували великолепната симфония ИЗ НОВИЯ СВЯТ от чешкия композитор Антонин Леополд Дворжак, без съмнение веднага ще разберат защо съм избрала да нарека началото на едно пътешествие по този начин.

 

 


 А тези от вас, които не са чували тази симфония, винаги могат да го направят.
Със сигурност ще открият нещо свое в музиката на този естет от късния романтизъм, вплел в творбите си толкова много от мотивите на чешката и моравската фолклорна музика. Шедьоврите РУСАЛКА, СЛАВЯНСКИ ТАНЦИ, КОНЦЕРТ ЗА ВИОЛОНЧЕЛО, СТРУНЕН КВАРТЕТ № 12 и ораториите СТАБАТ МАТЕР, ТЕ ДЕУМ И РЕКВИЕМ напълно точно отговарят на въпроса защо Дворжак е определян като абсолютният майстор на романтично- класическия синтез. Защо музиката му, преливаща от народни мотиви, е всъщност модерна и актуална във всяка епоха и е мерило за всеки вкус.
Защото тази музика носи през времето най- ярката черта на своя създател- новаторството.
Синтезът между днес и утре.
Между нас и другите.
Между различните прояви на собствената ни същност.
И преди да решите, че това е отегчителна музикална рецензия и да спрете четенето- не, не е.

   
Това е едно пътуване.

Едно пътуване назад във времето и навътре в спомените ми, в духа ми, в цялата ми същност. 
Едно пътуване между сега и тогава.
Между преди и днес.
Между момичето, което бях и момичето, което още съм. Макар и скоро да навършвам 40.
   Днес не ми прави впечатление дали за една седмица ще сменя три държави.
Тогава за мен беше събитие дори да се кача на влака до Сараево.
   Днес е нещо обичайно да закуся у дома, да обядвам във Виена и да вечерям с приятели в Милано.
Ако тогава някой ми беше казал, че ще стане нещо подобно- щях да му потърся квалифицирана помощ.
   Днес не обръщам внимание дали човекът в креслото срещу мен в кабинета ми е носител на Оскар или продавач на фойерверки- отношението ми е едно и също, изискванията към работата, която имаме да свършим заедно- еднакви.
Тогава не можех да си представя, че ще кажа на известен български актьор, живеещ срещу нас, нещо повече от „ добър ден”.
То, и докато свиква да му го казвам, пелтечих половин година…! От уважение! Към таланта му. Към ореола му на самотник и философ. И поради очебийното за всички обожание, което струеше от мен…По- късно си казвахме доста повече от „ добър ден”. Но колко години минаха и с колко бариери се борих!
   Днес нося като корона увереността в собствените сили.
Тогава не вярвах, че изобщо ги имам.
   Днес съм убедена, че единственият начин да успееш е да се образоваш добре, да работиш упорито и да учиш, да учиш, да учиш. И да „крадеш”. Да „крадеш” от по- добрите в занаята, който си избрал. За да надминеш съвършенството на учителите и идолите си.
Тогава мислех, че успехът е просто дума от тълковния речник.
   Днес съм една.
Тогава бях друга.
Толкова друга, че понякога се чудя как е възможно да съм един и същ човек.
Вероятно защото най- важното и тогава, и днес е все същото.
Тогава плачех на филми. Още го правя. Нищо, че добрите филми са все по- рядко явление.
Тогава слушах същата музика, която слушам и до днес.
Тази, която съгради усещането ми за света, за красивото, за вечното. И само надграждам и разширявам фонотеката на духа си.
И тогава, и днес си почивам по същия начин- чета, шофирам, стрелям.
И тогава, и днес приятелите са все същите. Истинските, близките, ония, неколцината- дето рядко са повече от пръстите на едната ти ръка.
И тогава, и днес моята дясна ръка има едни и същи „ пръсти”.
И тогава, и днес обичам едни и същи парфюми и мразя едни и същи цветове.
И тогава, и днес се съмнявам в себе си. Постоянно, във всичко.
Тогава никой не ми позволяваше да докопам и частичка увереност.
Днес знам, че увереността е вътре. Не вън от нас.
Въпреки подкрепата и упората, която получаваме. Въпреки комплиментите и аплодисментите. Увереността ни трябва да зависи само от нас, а не от обстоятелствата около нас.
Страдам по същия начин.
Прощавам по същия начин.
И някои неща не забравям. Дори да съм ги простила.
   Като че ли вътре в мен има мост.
Здрав и сигурен мост между днес и тогава. И лекото преминаване по тоя мост крепи душата ми. Крепи цялата ми същност. Позволява ми да не забравя каква бях. И каква станах.
Защото това, което съм днес е заради това, което бях.
Заради хората, които бяха с мен и до мен, когато бях дебела и имах акне.
Заради тия, които ме обичаха и ме прегръщаха тогава, когато се мразех повече, отколкото можете да си представите. И имах пари за чаша кафе. А често нямах и тях.
Помня. Всяка нежна дума, всяка усмивка. Всяка подкрепа. Всяка обич.
Защото без тях много от мен нямаше да се случи. Никога.
Защото мнозина забравят.
Ние носим отговорност не само пред това, което сме днес- пред днешното име, авторитет, реноме, постижения.
Ние носим отговорност и към това, което сме били- към спомените си, болката си, лишенията си. Към щастливите и лошите си мигове. Към красивото и тежкото в далечината на детството и ранната младост.
Защото няма днес, без да има тогава.
Няма нови брегове, ако няма мост към тях.
Мостът на дните ми.
Разходете се с мен по него. Ще ми бъде приятно.
                                   *   *   *
Н е съм сигурна кога започнах да се досещам, че светът е нещо повече от това, което си представям. И доста повече от това, което виждам.
Но съм сигурна, че винаги съм искала да отида другаде.Вероятно поради простичкият факт, осъзнах доста по- късно, че там, далече, другаде може би някой щеше да ме обича. Да ме приеме. Такава, каквато съм. Несъвършена. Може би!?
Винаги съм искала да ида другаде. От съвсем малка. Имам ясен спомен от един есенен ден в годината, преди да тръгна на училище.    Валеше дъжд, седях на терасата и гледах как капките се процеждат надолу. А после се обърнах към дядо, седнал зад гърба ми с чаша кафе и казах: „ Дядо, заведи ме някъде”. Той се усмихна и попита къде. А аз се замислих за миг и рекох: „ Не знам. Но ме заведи”.
Помня този епизод сякаш е бил вчера. Не знам къде, но ме заведи.
   В онази България не можеше просто така да се пътува. Дори на самата ни територия. За пограничните райони беше нужно едно чудо, наречено „ открит лист”. Позволение да идеш при баба си.
Днес много хора в страната не си дават сметка за много неща. Например за това, че не винаги е имало уикенд в Париж и шопинг в Милано. Но не заради липса на пари, а защото пътуването беше мечта, блян- често невъзможен. В тогавашна България някой знаеше, че пътуването разширява кръгозора, дава други гледни точки, провокира мисълта. И се беше погрижил да няма кръгозор, да има само една гледна точка и мислите да са колкото може по- малко.
Да, пътуваше се в подобните нам- Полша, Чехия, Унгария, Русия- тогава СССР. Да. Но тези пътувания само подчертаваха нещо, което се мълвеше от ухо на ухо- че и от тях сме по- назад.
Помня с какъв потрес майка ми разказваше у дома след една командировка в Будапеща. Как видяла някаква месарница. Чиста като аптека. С току- що заклано месо. И как месарят я изчакал да си избере каквото реши, смлял месото, пакетирал го. Някъде около 1979 беше това. А тя купила въпросното месо, не защото й трябвало, а защото искала да провери дали може да си го избере…
Хайде сега, представете си това нещо. 1979 година. Чистата като аптека унгарска месарница и…родната българска действителност. „ Показният” магазин и опашките за банани.
България не винаги е била място, в което може да си купиш копринени
чорапи в три сутринта от денонощния на ъгъла.
Реших да споделя впечатленията си ИЗ НОВИЯ СВЯТ, защото все си мисля, че те първо, са интересни. Чисто като реакции и случки. Второ- показателни са за това как реагираш, какво правиш и как се държиш, когато идваш от затворена страна.
Дори ако си расъл и си възпитаван в дом, в който се говорят няколко езика, чете се много и възпитанието включва такива „ префърцунковщини” като хранене с нож и вилица и прибрани лакти; водене на разговор; маниери в обществото.
Дори когато идваш от такава семейна среда, от жълтите павета, един хубав ден разбираш жестоката истина. Че си абориген. Най- обикновен дивак. В най- лошият смисъл на тази дума. Ако и да говориш чужд език, да танцуваш валс и да четеш повече от вестник.
   За мен първото болезнено осъзнаване, че съм чиста проба дивак беше срещата с един град, намиращ се на само 385 километра от София. По- близо, отколкото е Варна.
Белград.
Столицата на сегашна Сърбия, а тогава- на несъществуващата вече федеративна република Югославия.
Тези някакви си 385 км. деляха светове.
В детският ми мозък- бях на девет години, неизличимо и до днес стоят първите впечатления.
Знам какво ще кажете. Че времето изкривява спомените. Че когато сме деца, всичко ни удивлява и ни се струва невероятно и прекрасно. Смея да оспоря това. Да, децата са по природа наивни и безхитростни. До един момент. И спомените се врязват в необременената им памет.
Но децата са също безжалостни в искреността си и своята прямота. Освен това винаги съм притежавала това, което днес наричат аналитичен ум, а тогава- склонност към философстване. Дървено философстване. Или както често казваха у дома- д`ръвен. :)
Та, да се върнем на Белград.
Отидохме до там с влак.
Първият шок беше гарата. Изведнъж софийската Централна ми се стори толкова…сива. Безвкусна. Мръсна. Стара. Засрамих се. Не че бях виновна, но…докривя ми. И изпитах срам. Спомням си отчетливо това. Спомням си го много добре.
А сградата на железопътната гара на Белград е една такава…австроунгарска. Европейска. Елегантна, красива. Сега не знам, но тогава дълго стоях и просто гледах зданието от тротоара. Също като селянче, дошло „у градо”!
Изведнъж вече роклята не ми се струваше толкова елегантна. Нито обувките- толкова леки и красиви.
Хрумна ми, че съм като момичетата, които баба наричаше „ провинциалки”, докато вървяхме по Графа в неделя.
   С дядо прекарахме в сръбската столица само един ден. Идеята на това пътуване беше „ детето да види свят, да са поочупи малко”.
Не помня много от този ден.
Усмивките на хората- където и да влезехме.
Витрините на магазините- които ми изглеждаха като пещерата на Аладин.
Ароматът на кафе, който се стелеше над Княз Михайло и ми създаваше усещането, че вече съм пораснала…
Зелените корони на дърветата.
И реките.
Разбира се, реките на Белград. Градът на Дунав и Сава.
Този ден, тези няколко часа завинаги насадиха у мен усещането, че нещо не е както трябва.
Че нещо не ми достига, за да съм като лежерните, усмихнати белградчани. Общуващи с лекота. Живеещи с лекота.
Години, дълги години по- късно щях да разбера, че това „ нещо” се нарича с модерната дума космополитизъм.
Усещането, че си част от света. А не просто гледаш тоя свят от страни.
Някъде тогава, докато скиторех по очарователните улички на Скадарлия; докато се опитвах да надвия усещането, че съм тромава и непохватна,; някъде тогава, между второ кафе на дядо и първото капучино в живота ми( „баба ти жив ще ме одере и ще ме изяде, ако ти дам кафе, чедо. а тя ЩЕ разбере!”), се влюбих в този език. Влюбих се в тоя напевен ромон, звучащ покрай мен. Измамно близък до нашият роден език. Наистина е измамно, защото падежната система прави езикът на сърбите доста по- сходен и близък до руския, отколкото до българския. А граматичната му структура съперничи на немският език.
Тез неща, естествено, ги разумях по- късно.
Тогава…тогава просто си седях, отпивах си капучиното, тайничко пийнах и от дядовото кафе и…слушах. Този език ме омагьоса, плени душата ми. Нещо в тия звукове, които не разбирах, ала чувствах с тялото си сякаш, просто ме отлепяше от земята.
И когато дядо седна обратно на масата, от която беше станал за миг, рекох- моля те, купи ми книга! Моля те, моля те, моля те!
Дядо ме погледа, погледа и отвърна- ти не разбираш какво говорят. Кимнах. Ама искам да го науча тоя език!- продължих разпалено. Дядо се усмихна.
Качих се във влака за София с две книги. Приче о градовима и На Дрини ћуприја. От Иво Андрић. Мина много време, докато разбера какво пише в тях.
В София по онова време не беше особено лесно да запишеш дете на курс по сръбски- ако и да бяхме „ братски” страни. Дядо се постара обаче. Постара се. Въпреки което- наистина мина много време, преди да започна да имам усещането, че тези книги всъщност не са на чужд език. И много малко- докато схвана, че Иво Андрич е моят човек.
И до днес твърдя най- отговорно,че надали има много писатели, които с думите си създават светове. Светът на Андрич е магичен, примамлив, разнолик, уютен. Като дом на стар приятел. Като маса в любимо кафене.
Андрич е писателят, разбрал и разказал най- добре Балканите. И до днес малцина могат да докоснат красотата на думите му, силата на словото му, дълбочината на посланията му.
Всеки път, като отворя негова книга, сякаш ме прегръща любим човек.
Някой, когото дълго не съм виждала.
Някой, за когото дълго съм мечтала.
Някой, чиито обятия не искам никога да напусна.
Разбира се, тия неща не си ги мислех тогава, на моите девет години, докато влакът ме отнасяше обратно в София. Но ги споделих, защото си имам тайна мисия в тоя живот- да накарам колкото се може повече хора да прочетат вълшебните книги на Иво Андрич!
Във влака си мислех колко различна е София всъщност.
Нашата жп гара ми се видя хептен ужасна и отблъскваща.
Хората, блъскащи се едни други, нагрубяващи се и викащи, ми се сториха просто обида за очите и ушите ми.
Раздрънкания трамвай, който ме отнасяше към вкъщи, приличаше на някакво невероятно недоразумение. Мръсен, непроветрив и пълен с намусени лица.
Хоризонтът ми се беше преместил с крачка напред. Вече виждах различно. Буквално виждах различно.
Забелязвах неща, които преди не ми правеха впечатление.
И с насмешка наблюдавах други, до вчера били повод за възторг у мен.
За един миг кръгозорът ми беше добил друго измерение. А аз- качествено друго усещане за себе си.
Почувствах се недодялана, не на място. В София също. Защото вече я гледах с други очи. И сравнявах. Дори не нарочно. Бликащата ми от впечатления душица сравняваше ли, сравняваше…
Какво ли бих казала, ако знаех, че след няколко години ще се озова в един наистина друг свят? И този друг свят не просто ще ми стане дом, а ще промени ритъма и посоката на живота ми?
Предстоеше да разбера.
Докато навърших 16 и заминах за Италия, с дядо пътувахме още.
Видях много от България. Видях Сараево – и се влюбих завинаги в ония предели. И до днес Босна е нещо много специално за мен, а Сараево- голямата ми любов.
Видях Дубровник, Загреб, Будапеща.
Също- Москва и Петербург. Но за това, за тази неописуема среща с Русия- в специален материал! Това не може да се разкаже просто така, междудругото!
Тези от вас, които са чели ЗА КОЖАТА НА ЕДИН ЕМИГРАНТ знаят как и защо в един момент се оказах в Италия. Няма да повтарям историята тук. Само ще добавя, че именно първото ми отиване там, именно това стъпване в наистина ДРУГИЯТ свят е поводът за този текст. От години ми се иска да опиша тази среща. Не случайно я оприличавам на спомените на абориген. Говорим за ранните 90 години на ХХ- ти век.
   Мнозина от вас няма да проумеят написаното. Особено ако са по- млади. То ще им се стори като научна фантастика. Или като откровена фантасмагория.
Но 1992- ра беше ужасно отдавна. Във всеки смисъл, не само в календарния.
Онази Европа нямаше нищо общо с тази Европа днес. Тогава, през `92- ра никой не си и помисляше, че един ден икономиките на Италия, Испания, Германия и Франция ще имат проблеми.
На италианците хич не им дремеше, че фактически в страната валидната валута беше доларът- поради безконечните нули на лирата и странното й поведение на пазара. Пари имаше. Много. И не беше особено важно точно какви бяха.
След подписването на договора в Маастрихт през 1992 г. се създаде единната европейска валута. На Европейският Съвет в Мадрид през 1995 страните членки единодушно приеха името „ евро” за новата парична единица. 01 януари 2002 прекрати съществуването на националните валути. Но дотогава имаше още доста време през така далечната 1992- ра. А някои неща са си все същите. Както тогава.
Гърците и тогава ги мързеше да работят, за което получаваха по 16 заплати годишно.
Британците и тогава бяха странни, доста надменни пуяци без ясна идея за доста неща.
А България се пукаше по шевовете, тресеше се от митинги, промени, мутри. И чалга.
В така създалата се и описана ситуация аз заминах.
С абсолютно ясната идея, че прекрачвам една граница, след която нищо нямаше да е същото. Аз нямаше да съм същата.
Разбира се, че се тревожех.
Разбира се, че се страхувах.
Не само и не просто, защото бях само на 16. И няколко месеца.
Разбира се, че постоянно си набивах в главата да не показвам тревога и страх.
За Бога, та аз не бях ходила дори в Чехия или Унгария. И изведнъж- Италия! Не просто някаква си чужбина. Страната, която бях сънувала и мечтала от наистина невръстна.
Италия! „ Гаден капитализъм”. Опера. Футбол. Мафия.
Бях претъпкана със стереотипи и предразсъдъци. Тепърва ми предстоеше да разбирам това в пълна степен. И да се боря с него.
За мен сблъсъкът наистина беше цивилизационен. И беше съвършено буквален. И челен.
Въпреки прочетените книги.
Въпреки чудесното образование, което не беше фиктивно.
Въпреки домашното възпитание.
Въпреки това, че вече говорех свободно английски, руски и сръбски. Че пишех и работех свободно с четири класически езика.
ВЪПРЕКИ всичко това и НЕЗАВИСИМО от него- аз се сблъсках с Новия Свят. Челно.
Сблъсъкът продължи дълго. Много дълго. Докато се мобилизирам. Докато се впиша. Докато се превърна от абориген в част от заобикалящото ме общество.
Не, не прекалявам. Бях точно това.
Абориген.
Който се опитваше да се превърне в човек. По възможност- нормален човек.
Болезнено и остро осъзнавах, че съм попаднала в друг свят.
В нормалния свят.
Че аз бях „ провинциалка” този път.
И това, при положение, че много хора и обстоятелства бяха на моя страна. Много хора бяха до мен и заедно с мен. И въпреки това се чувствах като леля от село на бал. И това продължи доста.
Смея да твърдя, интересен ще ви бъде ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН АБОРИГЕН.
И така, започваме…
Спомням си все още съвсем ясно чувството, което изпитах, когато самолетът се отдели от пистата и София започна да се смалява под мен.
Чувството, че съм свободна.
И освободена.
Свободна да правя това, което искам. И освободена от куп подигравки, обиди, унижения.
Нищо, че са минали толкова години. Толкова много години.
Толкова, че авиокомпанията, с която летях тогава, фалира, някой я купи или я капитализира, или каквото там. Помня толкова ясно.
   До последно, докато самолетът не потегли, не вярвах, че това се случва. Че ЩЕ се случи. Че ЩЕ ми се случи. На МЕН. Все имах усещането, че ей сега, всеки момент, от някъде ще се появят някакви хора и ще ме свалят от самолета.
Елена седеше усмихната до мен, потупваше леко ръката ми. Повтаряше ми да се успокоя. Повтаряше, че всичко ще бъде наред. Всичко. Джовани към онзи момент беше един от най- сериозните юристконсулти на въпросната авиокомпания. Ползвахме се с всички привилегии на служебното му положение що се отнася до комфорта на пътуването.
Сложих си колана учудващо сръчно. Чувствах се- и вероятно изглеждах- като животно в капан. Все не можех да се отърва от онова ужасно чувство. Че всеки момент някой, нещо ще разруши мечтата ми.
И тогава самолетът потегли.
Леко и незабележимо се плъзна по пистата.
Докато осъзная какво се случва, вече се отлепяхме от земята. София оставаше под мен. Смаляваше се и изчезваше.
Целият ми досегашен живот се смаляваше и изчезваше. Оставаше под мен. Зад мен.
Тогава още не знаех това. Защото знаех, че заминавам за три месеца. Някакви си три месеца. Но това беше толкова много за мен!
Три месеца далеч от всичко, което ме нараняваше, измъчваше, отчайваше.
Дори се почувствах добре. Изненадващо и внезапно се почувствах добре. Много добре. Ръцете ми спряха да треперят. Пулсът ми се нормализира. Дланите ми спряха да се потят и кожата ми възвърна нормалната си чувствителност. Месеци по- късно, в лекциите по психология щях да разбера, че това е съвсем нормална реакция на психиката. Осъзнаваш, че си далеч от всичко, което те притеснява. И си позволяваш да се отпуснеш. Да се превърнеш в себе си.
Обърнах глава към Елена, усмихнах се. Казах й, че съм добре. Когато надписът, че може да откопчаем коланите светна, станах. Отидох до тоалетната, измих ръцете си, погледнах се в огледалото. Пооправих леко дискретния си грим. За пореден път благодарих на Бог, че ми е дал такава разкошна коса. Кокът ми изглеждаше идеално и ми стоеше идеално. Като корона. Подхождаше ми. Да.
Казах, че вече всичко е в моите ръце. Почти всичко. Че само от моите усилия, ум, възможности зависи да превърна тези три месеца в низ прекрасни спомени.
Върнах се на мястото си. Елена четеше. Бръкнах в чисто новата си чанта и извадих дискмен. Сега слушаме музика в ай под, но тогава…Тогава слагахме диска в това устройство и така. Джовани ми го беше подарил. Заедно с колекция от 50 опери на диск.
Сложих слушалките, събух си обувките, опрях крака на отсрещното кресло( ааау, каква съм ужасна и невъзпитана!...) и се загледах в облаците, докато Грейс Бъмбри, Леонтин Прайс, Пласидо Доминго, Николай Гяуров и Пиеро Капучили ми разказваха историята на АИДА с фантастичните си гласове.
Ако правилно си спомням, полетът не би трябвало да е над два часа и половина. Часовата разлика е час назад. Значи, щяхме да кацнем в ранната привечер. Ако всичко беше наред.
Сигурно ще ми се смеете, но помня и до днес всяка подробност от полета.
Вторият пилот, който на два пъти мина през салона и сърдечно се поздрави с Елена. А тя му обясняваше нещо, усмихвайки се и сочейки към мен.
Него го помня много добре. Но още не знаех, че току- що съм срещнала едно от най- красивите преживявания в живота си.
Усмивката му, докато преценяваше що за птица ще си избере рубиненочервени кожени слушалки с лика на Доминго върху тях. ( По- късно разбрах, че изработката на точно такива слушалки коствала на Джовани три месеца!? И не малко пари. Искал да ме зарадва човекът. И търсил ли, търсил ателие за изработка. Намерил. Представете си!?)
Помня изключително ясно как си повтарях да не го зяпам. Снежнобялата риза, перфектният ръб на панталоните му. Типичният за много италианци постоянен бронзово- матов тен. Златисто кафявите му очи с неприлично дълги мигли. Чупливата посребрена коса. Волева брадичка и уста, която сякаш шепнеше да я целунеш. Лице на центурион. Съвършени пропорции, правилни черти. Като че ли Бернини
* беше направил това лице с най- финото си длето. Или самият Тициан* го беше нарисувал. Скоро щях да разбера, че така изглежда всеки трети италианец между 25 и 65 години, но тогава…Тогава, на борда, този мъж в прекрасна униформа, с широки рамене и дълги крака наистина ми се струваше като… като сън.
Не беше красив. Не. Но нещо в очите му, в линиите на лицето му, го правеше неустоим. И съвършен.
С времето разбрах- излъчването е това, което прави един мъж идеален. А този тип имаше излъчване. И то какво! Тогава за пръв път открих нещо, което всъщност е дълбоко характерно за мен. Красотата ми въздейства относително. Или въобще не ми въздейства. Но излъчването! Излъчването ми действа безотказно, оставя ме без дъх. Срещала съм мъже, които по всички възможни критерии са абсолютният перфект. И са ми били безразлични. Защото не излъчват нищо. Освен самовлюбеност.
А срещала съм и мъже, които в повечето случаи никоя жена не би забелязала. Не и ако не погледне по- внимателно. За да забележи нещо малко, неуловимо, неизразимо. Което обаче й подкосява коленете.
Светът е пълен с красиви мъже. Но мъжете с присъствие никога не са били особено много. А напоследък май стават съвсем рядко срещан вид.
Естествено, съществува и вариантът ужасно красив мъж с невероятно излъчване. Рядкост. До сега съм срещала само един такъв. И още не съм го забравила…Ако въобще някога го забравя…!
   Но да се върнем на борда.
Повтарях си да не го зяпам, но…Но го зяпах, разбира се. Правех се на незаинтересована, когато минаваше през салона. С периферията си виждах, че говори с Елена, но не реагирах.
И така, докато влюбената Амнерис се опитваше да спаси любимия си, чух, че след малко кацаме. Изключих музиката, прибрах всичко в чантата си, сложих колана.
И отново усетих замайване. Но различно от онова в София. Онова беше страх. А това…това беше смес от толкова емоции. Страхът от всичко ново, което ми предстои. От радикалната промяна на ежедневието ми. Нетърпение. Очакване. И онова странно гласче в главата ми, което нашепваше, че това е сън…
Докато се опитвах да се успокоя, Елена леко кимна към прозореца.
Погледнах.
Ако някога летите до Рим, то непременно трябва да е през някоя привечер на ранното лято. Когато слънцето вече не е толкова силно, а високо горе в облаците вече се вижда красотата на идващия залез. Сякаш Бог е разсипал палитрата си. И тя е плиснала в небето.
Отдолу вече се виждаше Рим.
Вечният град. Градът.
Мечтата на царе, папи, авантюристи и обикновени пътешественици.
В мекото сияние на залеза различих Свети Петър. И Колизеума. Повече не помня. Гледах навън, неспособна да спра сълзите си. Наложих си да се успокоя, поех дълбоко въздух, попих внимателно лицето си. Усмихна се и подадох ръка на Елена. Тя се усмихна само с очи. Взехме дамските си чанти. Благодарение на Джовани нямахме нищо друго. Багажът беше заминал за Рим с него самия десет дни по- рано.
Кацнахме благополучно. С обичайните аплодисменти за нашият екипаж.
И аз се паникьосах. Спомних си, че знам точно осем думи на италиански. Елена ме успокои. Спомни си- каза тя спокойно, но твърдо, че говориш английски и руски. Ще се изненадаш колко добре ще ти послужи това, докато проговориш италиански. Дори руският. Кимнах, неспособна да й възразя.
Първата ми среща с Италия беше проверката на личните документи.
Тъй като бях на 16 и идвах от страна извън Общността, трябваше да се провери не просто паспортът ми. А и декларацията, подписана от майка ми и позволяваща да напусна България под опеката на Джовани и Елена.
Той ни чакаше до гишето. Широко усмихнат.
Пристъпих, подадох паспорта си на служителя. Човекът отвори, сложи някакъв печат и ми го върна. С усмивка и думите-
Welcome to Rome, segniorita*!
Международно летище Леонардо Да Винчи, известно още като Фиумичино.
Не бях виждала особено много аерогари до този момент. Разбира се, знаех много добре, че статуята на художника на порта е дело на български скулптор. Асен Пейков.
Летището ми се видя приветливо. Дори с хаоса наоколо. Организиран хаос. Служителите бяха усмихнати и възпитани. За разлика от тези на софийския порт.
Джовани целуна жена си и ме прегърна. Обвих ръце около него, застивайки за миг в обятията му. Почувствах се сигурна. Почувствах, че всичко ще бъде наред. Той ме прегърна през раменете, хвана Елена за ръка и каза- хайде. Да идем да видим един приятел.
Не мръднах.
Просто си стоях там. Сред хаоса от хора, багаж, езици, емоции. Стоях и гледах. Нищо конкретно. Стоях там, сред толкова бързащи хора. И изведнъж осъзнах, че ето, пристигнала съм ДРУГАДЕ.
След няколко крачки те се върнаха, осъзнали, че не идвам с тях.
Джовани погледна въпросително Елена, тя само кимна- няма нищо, дай й минута.
Минута, в която благодарих на Бог, че някога са решили да следват в България. Поради което говореха перфектен български. Поне в дома им нямаше да се чувствам съвсем като безсловесно шимпанзе…Смътно си спомнях за този дом, който щеше да бъде и мой за трите италиански месеца. И за доста повече- както се оказа.
Къща. Голяма. В центъра на центъра.
Пет (!?) деца. Две кучета. Персонал.(???) Друго поне в момента не можех да си спомня.
Изглежда, Джовани разбра какво ми е. Приближи. Повдигна брадичката ми така, че да го погледна право в очите. И заговори с този негов топъл, красив баритон- виж сега,
cara*, всичко ще бъде наред. Ще видиш. Всичко ще бъде идеално. Не забравяй- ти говориш чудесен английски. И той е повече от достатъчен, докато научиш италиански. Просто се успокои, да? Повечето италианци говорят една трета от твоя английски, при това- далеч не така добре, но това е тайна и не си го чула от мен! Усмихнах се неуверено. Гледах право в очите му с цвят между аквамарин и кобалт и се чудех дали пък съвсем всичко щеше да е наред. Въздъхнах. Той отново ме прегърна през раменете с едната ръка, хвана Елена с другата и тръгнахме.
   „ Приятелят” се оказа вторият пилот на нашият полет. Джакомо, представи се той, докато се навеждаше да целуне ръката ми.
С изключение на Джовани, за пръв път някой ми целуваше ръка. Джакомо значи. Джакомо Казанова- каза един глас в главата ми. И\ или Джакомо Пучини- добави по- трезвата и аналитична част от мен. Също на ум, за щастие. На глас казах името си и опитах да се усмихна. Като същевременно се стараех да изглеждам нормално, а не като каторжник пред витрина на деликатесен магазин. Ако ме разбирате…
Елена обясни, че е добре да говорим на английски, тъй като аз изобщо не говоря италиански. Джовани ми обясни, че двамата са „ наистина ужасно близки приятели” и как „ ти ще видиш, често ще ни идва на гости”. Почти се изкуших да кажа- възхитително! Заставих се да кимна, без да издавам и звук.
Междувременно вече седяхме в някакво кафене. Казах на сервитьора да ми донесе кафе с мляко и чаша вода. Елена вдигна вежди неодобрително- заради кафето, Джовани каза- за Бога, любов моя, тя е на 16! И ми намигна заговорнически. Джакомо си поръча капучино. Попита ме как се чувствам след полета. Чудесно, отвърнах, благодаря Ви. Той продължи- толкова млада и вече говорите английски? Е, да започнем с уроците по италиански тогава, госпожице. Импулсивно казах- Мария. Моля Ви. Предпочитам да ми казвате Мария.
Джовани се усмихна, Елена ме погледна така, сякаш имам крила- минимум три чифта, разноцветни. За щастие, в този момент пристигна поръчката. Сервитьорът се махна и Джакомо заговори отново. И така, Мария. Вашият първи урок по италиански започва с ето тези две думи-
splendidа e bella. Наистина мисля, че сте splendidа e bella. Усмивката му трепкаше леко, а очите му гледаха право в моите. Спокойно и някак внимателно. Поглед на мъж, който е свикнал с непознати територии и внезапни обрати. Харесваше ми. Да ме гледа. Харесваше ми. Но изведнъж осъзнах, че думите му висят в тишина. Пълна тишина.
Трябваше да кажа нещо, но какво?! Джовани каза тихо- той току- що каза, че си възхитителна и красива.
Както можете да се досетите, смущението ми нарасна още повече. Не бях получавала комплименти в живота си до сега. При това- за външния си вид!? Който, разбира се, беше ужасен- както бях абсолютно убедена. А сега някакъв ужасяващо красив мъж с магнетично излъчване ми обясняваше, че съм „ възхитителна и красива”?! Единствено фактът, че очевидно беше повече от близък за семейството ме спря да му кажа, че ми се подиграва. Впих поглед в обувките си. Подът ми се виждаше така невероятно интересен. Мълчанието на масата се проточи. Някаква периферия на съзнанието ми регистрира, че Елена отваря уста. Изпреварих я. Изведнъж всяко притеснение се изпари. Погледнах Джакомо и заговорих на моя все още не съвсем елегантен, но правилен и чист английски- благодаря Ви. Много сте мил. Но не е необходимо. Виждала съм се в огледало. Сравнително често. И знам твърде добре, че нито съм възхитителна, нито съм красива. Но Ви благодаря. И Ви моля, следващият път, когато решите да ми направите комплимент, нека е по- близо до истината. Така няма да се чувствам толкова…неловко.
Млъкнах, ужасена, че с думите си изглеждам невъзпитана. И отново впих поглед в обувките си. Джовани поклати глава. Елена се взираше в мен с изражение, което говореше повече от хиляди думи.
А Джакомо…Джакомо не каза нищо. Изправи се. Застана до мен и ми подаде ръка. Ще се върнем точно след десет минути, става ли?- преди да успея да възразя, и двамата ми настойници кимнаха. Нямах друг избор, трябваше да хвана ръката му. Бях поне 15 сантиметра по- ниска от него. Най- малко. Той леко постави пръстите ми на лакътя си. И тръгнахме. Нямах никаква идея къде и защо. Вървях на римското летище под ръка с невероятно хубав мъж. И физически чувствах омразата в погледите на жените наоколо.
Спряхме на една тераса. Под нас се виждаше море от хора, пред нас- чисто вечерно небе.
Мария- рече бавно той. Колко хубаво било името ми. Казах си отново с почуда. Колко хубаво, произнесено от този тежък, плътен тембър с особената мелодика на италианския говор. Мария- повтори той. Вижте тези жени наоколо. Добре ги разгледайте. Погледнах го невярващо. Мъжът с мен продължи- няма абсолютно никакво значение какво казват тези огледала, в които сте се виждала. Защото това вероятно са думите на хора около Вас. Някакви хора, които по някакви причини са Ви втълпили, че сте нещо различно от възхитителна и прекрасна.
Стиснах зъби. Не биваше да се разплаквам. За нищо на света не биваше да плача! Господи, каква тъпа, прозрачна, абсолютна патица бях! С едно изречение бях изрецитирала всичките си страхове и комплекси! Всичките!
Гледах наоколо си, не смееща да вдигна поглед към събеседника си. А той продължаваше. Втълпили са Ви, че красивите жени са слаби и перфектни. Потръпнах видимо. А вътрешният ми глас крещеше- глупачка, глупачка, глупачка!
Няма идеални жени, Мария. Предполагам, идеални мъже също. Но има прекрасни жени. И Вие сте такава. Един ден съвсем скоро, ще се събудите и ще откриете, че изглеждате така, както искате. А не така, както са Ви втълпили. Понечих да кажа нещо, но се отказах. Джакомо продължаваше- на 16 всички сме неуверени, странни, с акне и няколко килограма отгоре. Потръпнах, едва успях да овладея сълзите си. На ум си казвах- всички, как пък не!? И ти ли!?
   Той се наведе. Толкова близо, че усетих аромата на мускус и лимони, който излъчваше кожата му. Не успях да разбера какво е- автършейв, парфюм или просто сапун. Не разбрах.
Бях съсредоточена в усилие. Върховно усилие. Да не мърдам, да не правя нищо. Да устоя на изкушението да го целуна. Трябваше да устоя.
Мъжът до мен леко докосна лицето ми. Вдигнах очи. С последни сили възпрях една сълза, закотвила се току на ресниците ми.
Джакомо се усмихна. Наведе се още. И внимателно докосна бузата ми. Устните му бяха топли. Допирът им- приятен и нежен. Чух до ухото си- добре дошла в Рим. И запомнете- не е важно как изглеждате , важно е как Ви виждат. А аз Ви виждам възхитителна и красива.
Мога да определя състоянието си в този момент като безсъзнание. Пълно при това. Тотална липса на съзнателна мозъчна дейност.
Лицето на Джакомо все още беше близо до мен. Леко се вдигнах на пръсти и го целунах. Той се разсмя- ето, така е по- добре. Всичко ще си дойде на мястото. Ще видите. Съвсем скоро Рим ще се влюби във Вас. Почти можех да си видя кривата усмивка. Не ми вярвате?- продължи сеньор пилотът. То е, защото не познавате Рим. Рим е градът на жени като Вас. Вдигнах вежди. Добре де, на момичета като Вас. Въпреки, че…Някои жени просто се раждат такива. И винаги са жени. Дори когато са на 5. Или на 16.
Усмивката му осветяваше всичко наоколо. И ме караше да се чувствам особено. Толкова непознато и странно беше чувството вътре в мен. Толкова непознато. И хубаво.
Стояхме опрени на парапета на терасата и гледахме града.
Мълчах.
И се опитвах да не мисля, че отново искам да го целуна.  
Опитах се да не разглеждам ръцете му- търсех брачна халка.
Опитвах се да си напомня, че съм някаква 16 годишна ошашавена комплексирана умница, а той е поне на 40. ( Всъщност, беше на 43.)
Опитвах се да си напомня да бъда така любезна да не забравям, че до момента не се бях влюбвала. Никога. Дори за ден. И, че не беше много добра идея за хлътна точно сега по точно този мъж.
Опитвах се.
Да постъпя разумно. Да постъпя правилно. Да бъда умно момиче. Каквото винаги съм била. Никога не съм била добро момиче. Никога не съм била и лошо момиче. Но винаги съм държала и съм се стремяла да бъда умно момиче.
Опитвах се.
Не беше лесно.
Всъщност, беше ужасно, болезнено трудно.
Стояхме там и мълчахме. Аз гледах Рим, Джакомо гледаше мен. Заливаха ме горещи вълни от този поглед, но не отмествах очи от града. Стисках парапета под ръцете си, защото някъде в мен нещо започваше да командва същите тия ръце. И това нещо не беше моят ум. Не бях аз. Поне не тази аз, която познавах. Нещо казваше на ръцете ми да пуснат парапета и…
Десетте минути отдавна са минали. Помислих си изведнъж.
И тъкмо да кажа, че трябва да се върнем, до слуха ми стигна позната реч. Двойка съпрузи спореха( или се караха!?) на неподражаемия сръбски език. Доколкото успявах да чуя, ставаше дума за объркан изход, пропусната среща. Нещо такова. Те бяха съвсем близо до нас. Усмихнах се. Нещо близко в далечния, непознат град. Не се стърпях- поздравих ги, обясних им, че съм ги чула и че въобще не са се загубили толкова, колкото си въобразяват. Показах им от къде да минат. И обясних, че не са изпуснали срещата си- просто не са погледнали добре часовника. Двамата се усмихнаха, благодариха ми и заминаха нанякъде. За момент бях забравила за Джакомо. А той ме гледаше с въпросително вдигнати вежди. Вдигнах рамене. Да се връщаме при Джовани и Елена- казах. Кимна, предложи ми ръката си. Значи, каза той, говорите не само английски и руски. Усмихнах се леко.
На втората крачка той спря. Застана срещу ми, повдигна лицето ми, за да го погледна. Вижте какво, Мария, сега Вие ще ми обещаете нещо. Напрегнах се. Ние с Вас ще сключим договор. От днес нататък аз съм Вашият личен римлянин. Ще Ви покажа града, който е създаден за жени като Вас и съществува заради жени като Вас. Да си Римлянка
* е въпрос на нагласа, не на рождение. А Вие сте римлянка. Просто още не го знаете. Вие сте част от града на София* и Ана*, просто още не го знаете. Нещо от Вас винаги е било в Рим.
Разсмях се с глас. Отметнах глава и се разсмях. Заклатих глава невярващо. София и Ана? Маняни и Лорен? Той кимна. Продължих да се смея. След минута спрях. Вижте, много сте мил, но предлагам да престанете и да се върнем при Джовани и Елена. Но, разбира се, ще запомня, че Вие сте моят личен римлянин. Хванах го под ръка и се върнахме.
Оказа се, минали бяха само 15 минути. Странно, сториха ми се много повече.
Елена тревожно се вгледа в блесналите ми очи, все още трепкащата ми усмивка, очевидно ми добро настроение. Засмя се леко.
А Джовани…Джовани се обърна към приятеля си- моля те, кажи ми, че не си й поискал ръката???
Съпругата му видимо се напрегна на стола си. Престана да се усмихва. Аз също.
Джакомо ми помогна да седна, настани се срещу ми и каза съвсем спокойно- както добре знаеш, вече отдавна не съм женен. Някак успях да не се усмихна широко. Също както добре знаеш, не съм и обвързан. Така че- мога да се оженя за нея. Някой ден. Погледнах го невярващо. Той сякаш не ме забеляза.Продължаваше да говори с Джовани- просто й показах града, на който принадлежи. Защото тя е една истинска римлянка, нали, Джовани? Нищо,че сега не ми вярва. Рим й принадлежи. И тя на него също.
Съвсем скоро щях да разбера колко истина има в тези думи. Но тогава…тогава просто се усмихвах. И си спомнях аромата на мускус и лимон.
Те заговориха за нещо. Смътно различих думите вечеря, утре. Не ги слушах. Изведнъж се почувствах толкова уморена. Толкова безкрайно уморена. Джовани забеляза пръв. Хайде, аморе- каза на Елена. Стига толкова емоции за днес. А и Сандро вече е хванал корен при колата. Изправихме се. „ Личният” ми римлянин отново ми предложи ръката си. Хванах я с усещането, че тепърва ми предстоят прекрасни неща.
Добре де. Смейте ми се. Няма проблем. За разлика от повечето хора, аз помня, че съм била на 16. И помня колко горест, болка, разочарования и самота имаше в живота ми преди това.
Още тогава си давах сметка, че именно заради това Джакомо ме омагьоса за броени минути.
Още тогава разбирах, че съм натрупала твърде много самота, студ, страхове. И отчаяно се нуждая да ме обичат. Да ме приемат. Да ме забележат.
Още тогава знаех, че той просто се държи добре с мен. И нищо повече. Не исках да е така. Но знаех, че е така. Бях млада и неопитна. Но не бях глупава и повърхностна.
Абсолютно ясно ми беше, че съм на път да си загубя ума по мъж, който просто беше казал три добри думи. Беше ми казал, че съм красива. Не му повярвах- знаех, че не съм. Убедена бях, че не съм. Но ми беше приятно да го чуя.
Абсолютно ясно ми беше, че ще изплача много сълзи и ще будувам много нощи, копнеейки за милувка с мирис на мускус и лимон.
Абсолютно ясно ми беше, че това е лудост.
Безнадеждна, пълна лудост.
Въпреки това. Независимо от всичко.
Когато се изправихме, за да си вървим, аз реших, че ще оставя сърцето си да се разбие в златисто- кафявите очи на центуриона.
Случвало ли ви се е подобно нещо. Да ЗНАЕТЕ, че допускате грешка и да я допуснете. Напълно съзнателно.
Не просто не можех да му устоя. Предполагам, бих могла. Ако да бих опитала. Аз съм дисциплиниран човек и обичам правилата.
Не ИСКАХ да му устоя.
Тръгнахме към изхода. Джовани и Елена и ние с Джакомо след тях. Хванах дланта му и мисля, че стиснах повече, отколкото трябва. Ръката ми се загуби в неговата. Той стисна леко пръстите ми и каза- хайде. Не знам защо си помислих, че изглеждаме като двойка. Обикновена двойка, държащи се за ръце.
Така, както си вървях, посегнах със свободната ръка към косата си и извадих двата фуркета. Кокът ми се разсипа в безредие. Чух гласове, възклицания. Не им обърнах внимание, отдавна не обръщах внимание на възхитата и завистта, които косите ми предизвикваха. Бях уморена, толкова уморена. Исках просто да махна тежестта от главата си. И тогава го чух- тази всичката коса Ваша ли е? Засмях се, кимнах. Тогава косите ми бяха точно до коленете. Гъста, права, много силна, все още напълно черна коса.
Пристигнахме. Запознах се със Сандро. И изведнъж ми стана студено. Защото Елена и Джовани се сбогуваха с Джакомо. Значи и аз трябваше да направя същото. Без да знам кога ще го видя отново. Дали ще го видя. Той се обърна към мен, приведе се леко. Прегърна ме, този път и аз обвих ръце около него. Усетих, че е уморен. Вдъхнах топлината му и се опитах да я запазя за по- дълго. Целунахме се по бузата и се качих в колата. Сложих си колана и си наложих да не поглеждам назад. Утре. Утре той щеше да вечеря с нас. Просто трябваше да оцелея до утре.
Не помня нищо от пътуването през града. По едно време си дадох сметка, че и Елена, и Джовани ми говорят нещо. Обърнах лице към нея. Добре ли си? Вдигнах рамене. Отговори ми тогава- продължи Елена. Да, какво? За Бога, скъпа, за шести път те питам- добре ли си, как се чувстваш?! Не бях я чула. Въобще. Казах й, че всичко е наред.
През остатъка от пътя мълчахме.
И ето, пристигнахме.
На мястото, което щеше да ми бъде дом през следващите три месеца.
Къщата.
Обсебена от мисълта за Джакомо, слязох като в сън.
И се втрещих.
Тя беше огромна. Огромна. Поне според мен. На входа чакаха няколко човека. Смътно чух имена- Лорена, Роза, Федерика, Симоне. Поздравих всички.
Във всекидневната чакаха децата. Започнаха да прегръщат родителите си, да им се радват. Стоях до вратата и не пристъпвах напред. Отново си спомних, че си нямам никого. Че нямам баща, който да ме обожава и майка, която да се гордее с мен.
Гледах тази прелестна сцена и си спомнях прегръдката на Джакомо. Тъкмо преди да заплача, усетих как някой ме хваща и ме повлича навътре, говорейки нещо, което аз, естествено, не разбирах. Въобще.
Момче. Малко. С очите на Джовани и косите на Елена. С нейният нос и неговата уста. Един малък усмихнат ангел, който ме теглеше навътре. И говореше, говореше, говореше.
Марко. Най- малкото от децата. Пет годишен. Той веднага си ме „ заплю”. Подскачаше около мен, държеше ме за ръка и повтаряше-
tu sei mia, mia, mia (ти си моя, моя, моя- ит., бел. ред.) За отрицателно време станахме неразделни, сякаш три живота сме били заедно.
Близнаците Лоренцо и Никола. Седемгодишни. Съвършено еднакви.
Деветгодишната София. Гледаше ме подозрително, поздрави ме хладно.
И единайсетгодишната Фиоренца, която всички наричаха Фиоре. Кралицата на малкото кралство. Поздрави ме точно така- като кралица. Сякаш искаше да ми покаже кой е шефът. Сприятелихме се доста бързо.
След първоначалната олелия Джовани каза, че ще ми покажат моята стая, а после ще вечеряме.
Двамата с Елена ме придружиха до третият етаж на къщата и тримата влязохме в „ стаята”, която бяха определили за мен.
Претовареното ми от емоции съзнание отново се шокира. Вцепених се.
Просто застинах на прага на вратата, която Джовани отвори пред мен.
Френски прозорец. От пода до тавана. Цялата стена срещу мен всъщност беше огромен прозорец. Стени в пастелни тонове. Тъмен, идеално излъскан паркет. Може би от кестен. Заради цвета реших, че е кестен. Великолепен килим- според мен задигнат от неприкосновените лични запаси на шаха на Иран.
Мебели от естествена кожа, с цвят карамел. Картини. Снимки.
Не помръдвах. Стоят на прага. Елена до мен. Джовани в средата на стаята. С мъка осъзнах, че ми говори нещо.
Всъщност, скъпа, ако нещо не ти допада- кажи. Вляво са спалнята и банята ти, вдясно- кабинетът и гардеробната. Багажът ти е вътре. А това тук е нещо като всекидневна.
Физически усетих как очите ми стават ееееееееееееей такива и се отварят широко.
„ Спалнята” МИ!?
„ Гардеробната” МИ!? ГАРДЕРОБНА!?!?!?
„ Банята” МИ!?
„ КАБИНЕТ” !?
Погледнах към Елена и казах немощно- моля те, просто ми обясни. Не разбирам.
И как можех да разбера, за Бога!!!
Аз, която си въобразявах, че живея в „ просторен” апартамент насред София.
Аз, която бях особено горда със стаята си. Която беше точно наполовината на помещението пред погледа ми. И още по- горда бях със способността си да изнамирам какви ли не места, да оползотворявам всеки милиметър пространство, за да подредя нещата си. Без да имам усещането, че живея в килер.
Изведнъж се оказвам някъде, където, видите ли, било „ стая”!? С някои „ подробности”. Като по- горе изброените.
Да, разлика в стандарта. Във възможностите.
Но не само това.
Разлика в мисленето.
А то, мисленето, казваше, че личното пространство е важно за всеки. Без значение дали е три крачки или е три стаи. Не бях си и помисляла, че имам лично пространство в София. Майка ми и баба ми влизаха и излизаха от стаята ми, когато им беше кеф. И ровеха в нея в мое отсъствие. Сигурна бях. Да знаех какво търсят, да бях го сложила! Че да го намерят и да се успокоят!
Джовани гледаше озадачено. Предполагам, бил е убеден, че ще засияя и ще запляскам с ръце. Недоумението ми го обиждаше- осъзнах внезапно. Пристъпих, хванах и двете му ръце, погледнах го. Забрави ли от къде идвам- започнах. Забрави ли. Та тази „ нещо като всекидневна” е два пъти колкото стаята ми у дома. За гардеробна съм чела само по книгите. За кабинет само съм си мечтала. А това за банята дори не мога да го асимилирам. Не мога. Не разбираш ли. Та аз съм…Аз съм просто едно момиче на 16. И за разлика от твоите деца, не съм отгледана в къща с персонал. Аз…не знам какво за Бога, очакваш да кажа. Благодаря ми се вижда банално. Трогната съм- глупаво. Нищо, че и двете са верни. Очевидно е, че сте помислили за мен- обградена съм от цветове, които харесвам. Но аз…аз просто не мога да възприема всичко това. Което вие наричате „ стая”!!! Това е…това е половината ви къща, за Бога!?
Неспособна повече да понасям толкова емоции, уморена и шокирана от осъзнаването на това от къде идвам и къде съм попаднала, приседнах на едното кресло. Не забелязвах, че плача.
Елена застана до креслото и започна да ме гали по косата. Повтаряше- милото ми момиче. Джовани коленичи пред мен, хвана ръцете ми, целуна ги. Изтри сълзите ми.
Всъщност, това е част само от този етаж на къщата,
cara. Извинявай, ако сме те накарали да се почувстваш незначителна, нищожна. Искаме да ти е добре тук. И за това решихме…Той замълча, аз поех въздух, спрях да плача. Решихме да се опитаме да се погрижим за теб. Кимнах.
После ме разведоха наоколо. Стоях посред гардеробната и не можех да повярвам, че това се случва с мен. Беше малка. Спретната. Идеална.
В банята си дадох сметка, че мога да си живея направо в нея…
А спалнята ми…на нощното шкафче имаше снимка в семпла рамка. Царевец. Татко и Джовани. Някога. От източната стена ме гледаха Богородица и Христос, между тях на фина метална верига висеше запалено кандило. Иконите изглеждаха нови, като да бяха скоро рисувани.
Не можех да кажа нищо. Не можех. Обърнах се и просто ги прегърнах.
Помислих да кажа, че нямам сили за вечеря, но ми се стори невъзпитано. Децата чакаха долу.
Не разбрах много от разговорите на масата. Нищо, че Джовани и Елена влязоха в ролята на преводач между мен и хлапетата.
Беше хубаво. Светло, топло и щастливо.
Марко ми даде своята салата. После ми предложи и крем карамела си. Елена каза, че това е чудо- той не дава крем карамел на никого. Питах я дали мога да го взема. Кимна. Сложих го в скута си и така довършихме вечерята. Той постоянно ми се усмихваше, час по час ме целуваше и говореше, говореше, говореше.
Да.
В края на тази вечеря можех да се закълна, че винаги съм била на тази маса, в този дом. Пожелахме си лека нощ. За всички ни беше дълъг ден.
Докато решех косата си, на врата се почука. Отговорих.
Джовани и Елена влязоха. Да ми кажат лека нощ. Отново.
Приседнаха на леглото ми, усмихваха се. Той ми подаде красиво опакован пакет. Отворих го. Връзка ключове. Закачени на стилен метален ключодържател с огромна буква М и много готина дървена луна. Играчка. И правоъгълна метална плочка с трите ми имена, точният адрес и телефон на къщата.
Погледнах въпросително. Елена се усмихна, а той каза- добре дошла. Това са твоите ключове от вкъщи. Не каза „ от дома ни”. Каза „ от вкъщи”. И съм сигурна, че не го каза просто така, от добри маниери.
Чуха се гласовете на близнаците, Елена ме целуна и излезе. Джовани също стана. Хванах ръката му. Той седна в очакване.
   Чудех се как да попитам. Как да задам въпроса, който от часове гореше мозъка ми. Не знаех какво да кажа. За това рекох направо- той защо каза, че ВЕЧЕ не е женен?
На мъжа срещу мен му трябваха няколко минути, докато схване какво питам. За кого питам.
Нещо проблесна в сините му очи. Тревога, въпрос. Кажи ми, моля те. Настоях. Джовани внимателно каза- а защо питаш. Така просто- питам си. Или ми кажи, или ще питам него на вечерята утре.
Въздишка. Мълчание. Накрая Джовани каза- съпругата му си тръгна един ден. По- късно се разведоха. Това беше отдавна. Но защо питаш, хлапе? Защо?
Не отговорих. Пожелахме си отново лека нощ.
Противно на всяка логика, заспах почти мигновено. Бях претоварена от емоции, бях изтощена от впечатления и преживявания. Но заспах лесно и бързо. Нещо, което от години не ми се беше случвало в София.
Странно как чувствах това място като свой дом, повече, отколкото съм имала това усещане за фактическият си дом.
Чувствах се спокойно, удобно. Уютно. Чувствах, че ме обичат и ме приемат. Че не очакват да съм перфектна.
Чувствах се добре.
Знаех, че ми предстоят много неща. Че не знаех нищо за света, в който вече бях. Но бях сигурна, че ще се постарая това да се промени колкото може по- скоро.
   Последната ми мисъл беше, че утре ще видя Джакомо. Ще го прегърна отново. Твърдо си обещах, че ТОЗИ ПЪТ няма да се държа като хваната от гората.
Обещах си, че ще бъда възхитителна и прекрасна.
Като истинска римлянка.
              
           следва продължение

 

 

ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ:
* БЕРНИНИ, Джовани Лоренцо (7,12.1598, Неапол- 28.11.1680, Рим)
   Италиански скулптор и архитект от епохата на барока. Най- голямата колекция негови скулптури е в Рим, Галерия Боргезе.
Най- известните му произведения са:
Пиацата и Колонадата пред базиликата Сан Пиетро, Рим.
Фонтанът на Четирите реки, площад Навона, Рим
Палацо Барберини
Палацо Монтечиторио

 

* ТИЦИАНО Вечели\ Вечелио, по известен като ТИЦИАН (1476\77 или 1489\90- 27. 08. 1576, Венеция)
Като портретист е сравняван с Рембранд и Веласкес. Прочут е олтарът, който прави за базиликата Санта Мария във Венеция- Възнесението на Девата. Успява да създаде име и авторитет въпреки и извън могъщата сянка на Микеланджело и Рафаело.И до днес за любителите на ренесансовата живопис и за специалистите по история на изкуството представлява повече от предизвикателство да определят какво точно е „ тициановото” червено. Цветът е толкова оригинален, така специфичен и непостигнат от никой друг художник до днес, че името на този нюанс на царствения червен цвят е залегнало като идиом, като израз в множество чужди езици- като испански, английски, немски, френси, руски. И български, разбира се. Никой все още не може да каже какво точно е „ тицианово червено”- но всички безпогрешно го разпознаваме…

 

* Добре дошли в Рим, госпожице! (англ,, ит.)

 

* cara- любима, скъпа (ит.)

 

* РИМЛЯНКАТА- роман от италианският писател АЛБЕРТО МОРАВИЯ (28 ноември 1907 г., Рим, Италия- 26 септември 1990 г., Рим, Италия). Творбите му са двукратно забранявани- от фашисткия режим и от Ватикана, през 1952 г. Известен основно с изключително силните женски образи, които създава. Най- известните екранизации на негови творби са ЧОЧАРКА, КОМФОРМИСТЪТ и РИМЛЯНКАТА.

 

* МАНЯНИ, АНА- италианска актриса. (7 март 1908- 26 септември 1973 г., Рим, Италия). Снима се във филми на Лукино Висконти и Роберто Роселини. През 1955 г. участва в ТАТУИРАНАТА РОЗА. Ролята й носи Оскар за най- добра женска роля; Златен Глобус за най- добра актриса в драма и наградата БАФТА за най- добра женска роля.
Световна звезда става през 1962 г., с МАМА РОМА на режисьора
ПИЕР ПАОЛО ПАЗОЛИНИ. Последният филм на една от най- вдъхновяващите актриси на ХХ- ти век е от 1972 г. И това е РИМ на ФЕДЕРИКО ФЕЛИНИ.

 

* ЛОРЕН, СОФИЯ- италианска актриса, родена в Рим на 20. 09.1934 г. Каквото и да се каже за София, Единствената- няма да е достатъчно. И все пак. Неизброимо много награди- Оскар, Златен Глобус, БАФТА, Златна Мечка. Величествени, легендарни превъплъщения в ЧОЧАРКА, ПРЕТ- А- ПОРТЕ, БРАК ПО ИТАЛИАНСКИ…
Все още всички искаме да сме като София, нали…

 

* ПАЗОЛИНИ, ПИЕР ПАОЛО – италиански кинорежисьор, писател и публицист. (5 март 1922; Болоня- 2 ноември 1975, Остия)
Пребит до смърт при неизяснени обстоятелства, Пазолини е един от най- светлите духове на отминалия ХХ- ти век. Изключително ерудиран, приживе недооценен. Известен с левите си убеждения, откритата си хомосексуалност, смели творчески решения и дълбоко философска поезия.
Създател е на някои от най- оригиналните и важни филми в съвременната история. Сред тях са ЕВАНГЕЛИЕ ПО МАТЕЯ, 120 ДНИ НА СОДОМ И ЕДИН ЦАР.
През 1969 г. снима МЕДЕЯ. Паметна лента, показваща и до днес Мария зад легендата Калас. Този филм с основание може да бъде наречен паметник на едно истинско приятелство. Две прокълнати души, обсебени от гения на изкуството. Болни от самота в океана на обожанието. И жадни за глътка истинска обич.
Едва когато гледах този филм, разбрах какво е Калас. И защо никой никога няма да я надмине. Дори и да пее по- добре от нея.

 

* ФЕЛИНИ, ФЕДЕРИКО –италиански режисьор и сценарист. (20 януари 1920; Римини- 31 октомври 1993; Рим)
Започва пътя си в киното като асистент на
РОБЕРТО РОСЕЛИНИ. Снима се с Ана Маняни във филма ЛЮБОВТА през 1948.
Интровертен и емоционален, създава от филмите си свят на светлини и сенки, в който всеки от нас може да открие себе си. Своята болка и радост, своята мъка и щастие. По някакъв особен, неподражаем начин всички сме кадри от лентите на Фелини. Защото всички, някога сме били като героите му.
Някои от най- добрите му произведения са:
ПЪТЯТ, АМАРКОРД, НОЩИТЕ НА КАБИРИЯ, ОСЕМ И ПОЛОВИНА, СЛАДЪК ЖИВОТ и СЛАДЪК ЖИВОТ.

 

* РОСЕЛИНИ, РОБЕРТО – италиански режисьор и сценарист. (8 май 1908 г., Рим- 3 юни 1977, Рим)
Режисира от 1930- та, а след 1945 и лентата РИМ,       ОТКРИТ ГРАД се превръща във водеща фигура на италианският неореализъм. Творбите му имат изключително влияние върху френската нова вълна. ПрГ


ПрГ

 

0 коментара (архив)

Дискусия (4 коментара)
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН АБОРИГЕН
Feb 14 2013 17:33:34
Уважаеми колеги и съмишленици, настоятелно моля този тази от вас, който която публикува материалите ми ДА НЕ ПРИБАВЯ КЪМ ТЯХ ФОТОГРАФИИ, КОИТО НЕ СЪМ ПОИСКАЛА И ЧИЕТО ПОСТАВЯНЕ НЕ СЪМ ОДОБРИЛА. Все пак говорим за авторски труд. Ако искам съдействие за снимки- ще питам. Справям се трудно, за това не публикувам снимки.
Предварително благодаря за разбирането и се надявам да бъда разбрана правилно. Така, както аз проявявам разбиране към премахването на удебеления шрифт болд- нищо, че това е гибелно за очите ми.
Още веднъж благодаря!
#1691
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН АБОРИГЕН
Feb 15 2013 21:01:27
Много ми хареса...без излишни приятелски одобрения:) Чакам с нетърпение втората част, но знаеш ли- напиши една книга, за да си я чета на хартия- с тея дълги материали тук много ме мъчиш ...Чувството за аборигенството ми е било доста познато и на мен- още на шест бях в Германия, постоянно ходех на море в Гърция, но истинския ми сблъсък и осъзнаване на диващината в нашата страна беше като бях на 13- тогава за първи път посетих Париж, Амстердам....Бях на един холандски остров за седмица...Стоях и гледах тъпо в таблото на автобусната спирка и се чудех какво е това, че и на него се изписват странни часове за преминаване на автобуса...13 и 45...next- 13 и 47...В България нямаше такива странни приспособления, а някои автобуси и днес идват в 13 и 45...14 и 5...За автогари, гари и летища- не, не мога да коментирам...ще пиша до неделя Още веднъж- чакам с нетърпение следващаат част...и това с Джакомо- ммм, колко познато- прекрасно описано...Поздравления!
#1695
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН АБОРИГЕН
Feb 15 2013 21:24:11
Няма кой да я издаде книгата, Мая. Така че- ще си се " мъчиш" тук.
Благодаря ти. За оценката. До половин час ще получиш поща.
Та, какво за Джакомо?...
Втората част ще публикувам скоро. Обещавам.
#1696
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН АБОРИГЕН
Mar 08 2013 18:29:22
Mnogo dobra piesa.
#1740

Вие трябва да се Логнете или да се Регистрирате, за да пишете коментари.
Вижте коментарите на тази публикация във форума. (4 коментара)